„Пиши. Тебе те четат“, ми каза вчера една приятелка, след като стана ясна „НОВИНАТА“ на годината.
„За какво да пиша“, попитах я аз?
За НОВИНАТА, оставката, събитията, настояваше тя.
„Това не е новина. Това е дежа вю“, казах аз. „Забрави ли ? И двете сме от „курбан поколението , което бе на 20-сет, когато се търкулна палачинката и повече не се и обърна.
.
Déjà-vu, което ти и аз, вече сме живели.
Живяхме го.
Беше преди 35 години.
Времето на „ времето е наше“, Ама се оказа на други. Времето на големите митинги, големите надежди, пламенните обиграни и искрени оратори, голямата омраза, голямата готовност да се жертваш за новото време в твоята родина. Времето на голямата подмяна.
София кипеше от народно недоволство. И народни надежди.
Но и Дремиград не спеше. Напротив: митингуваше, стачкуваше, викаше. Площадът преливаше от хора.
Набикаляха ни. Имена разни. На знайни и незнайни. На тъкмо изпълзяващи нови лица. За да разберем по-късно колко стари са били всъщност.
Ама като си в емоцията, заверата, какво ти пука кой е предателят в нея.
На един от поредните големи площадни митинги на някогашния площад „9-ти септември“, днес „Севтополис“ преливаше от хора. Еуфорията бе неовладима. Надеждата за новото, безалтернативна.
Вярвахме. Че можем. Че утре ще е по-хубаво от днес. Защото искаме.
Без да си даваме сметка, че само с „искам“, с илюзии, с викове и плакати, хубавото утре ще дойде. Като дядо Мраз за непораснали.
Сини знаменца, национален трибагреник, два опънати пръста, хора. Народ.
Аз с бебе. В количка.
От виновното поколение съм, на „лошите родители“, които отглеждахме и „възпитавахме“ децата си по митинги и стачки, върху раменете си или стиснати за ръце. С филии с олио или лютеница. За вечеря. Омазани до ушите .
Навярно и по тази причина децата ни пораснаха бързо, и без илюзии. В голямата си степен силно отвратени от политиката . Бяха си „взели“ всичко още в детството от нея. Но пък пораснаха с невероятно верен барометър на инстинктивно ниво за демагогията и политическата шарлатания. До степен да отрезвяват нас. Възрастните.
Милениум поколението въобще не се „еб.ва“ с политиците. Цепи.
Не бях от изключенията.
С две сини байрачета с жълти накокошинени лъвчета по тях, пъхнати в ръцете на бебока ми, за да мирува, бутах бебешка количка по препълнената с хора казанлъшка „Скобелевска“.
Вярвах, че утре започва от днес. И то ще е непременно по- добро от днешното днес и от вчерашното днес на родителите ми, довели ни дотук от заблудите си. По тази и причина някои родители викаха заедно с нас. Че искаме ИНАЧЕ и времето е НАШЕ.
Вярвахме, че заедно можем да променим СИСТЕМАТА.
Че знаем как, че искаме и след като искаме, значи можем.
Вярвахме, че всичко, що хвърчи, може да го пригодим за ядене.
Дори и да е отровен облак или оядена паяжина.
В следмитинговата еуфория, в която някогашният банкер Венцислав Димитров – с незнайно защо прякор „Коня“, бе вдигнал емоционалния градус на митингуващото общество тук, застигнах прегърбена на две до земята дрена малка бабичка, която по него време често можеше да бъде видяна по „Скобелевска“ , дърпаща дървена количка с провизии от малкото си дворче. Продаваше ги – по ъглите, свита пак на две.
Застигнах прегърбената на две до асфалта на „Скобелевска“ бабичка, видимо издразнена, че ми пречи на ясния поглед напред. И аз надрусана емоционално от митинга.
Бабичката дърпаше количката си с провизии, аз бутах моята с бъдещия данъкоплатец на вече парламентарната ни и демократична република.
Венсеремос.
Бабата, доловила явно високия ми адреналин и зашеметена от сянката на двете сини байрачета, които пречеха на очите ти, буквално забити в асфалта да вижда пътя, вдига очи, доколкото й бе възможно. Срещна моите очи. Огледа се в тях. Аз срещнах нейните. Имахме еднакви очи. С различни поколенчески белези.
„Ех, дъще, ако знаеш как ще ви излезе през носа това със сините байрачета и всичко де що иде подир него“, ми рече директно в очите сгъната на две до земята бабичка с дървената количка.
Много й се ядосах на бабичката и изригнах емоционално срещу нея. С цялата тирада от митингови клишета и наивността на незрелите си 2 десетилетия живот. В който не бях изяла още и шепа сол.
Тогава това със солта, ставаше по- бавно. Многото я бяха излапали поколението на бабите ни.
Прегърбената на две бабичка с дървената количка обаче още веднъж ме погледан право в очите, сякаш, за да се убеди, че съм истинска и ми каза, без грам емоция, без злоба. С равен, бавен, спокоен глас:
„Аз няма да доживея дъще, да го видя. Ама ти ще видиш. Млада си, зелена си, неживяла си, наивна си, не знаеш. Ще те излъжат. Туй с политиката е сурова работа. И не е за идеалисти и наивници. Хеле пък без торба сол в устата.“
Идеше ми да я удуша. Свитата на две до земята дребна бабичка, бутаща дървената количка.
С какво право ми рухва илюзията? Как смее да подложи на съмнение моята надежда, да смачка вярата ми в УТРЕ, което можем да си случим и без такива бабички.
Бабичката обаче не разчете вътрешната ми тирада срещу нея. Сви в една от малките напречни на „Скобелевска“, а скоро след това разбрах, че си е тръгнала и от живота.
И повече не репликира надеждите ми. Не смути еуфорията ми.
Разбиха всичко това други.
После житейската стърга на моето поколение така ни овъртоли, че нямахме много време за озъртане. Сякаш не живеехме нашия живот. Откраднаха ни го.
Всичко ни откраднаха.
Дори нормалната ни държава.
Тези дни, докато ходех по митинги, гледах. Слушах. Взирах се в лицата- на ораторите от Gen Z поколението, на недоволните Милениуми, на уморените , но не и обезсърчени техни родители, все тази случка с прегърбената бабичка и нейната „контра“ на моя някогашен младежки ентусиазъм ми излизаше.
Някакво странно déjà-vu.
Ние не бяхме по- различни от днешните.
Днешните не са по- различни от нас.
Гледах ги. Слушах ги. Слушах, простете, провинциалната и наивна радост от това, че „сме се събудили“. Че младите ни, ни събудили.
Повдигаше ми се от медийния провинциален абсурдизъм и ураждийство, че видите ли, Гензотевете били е,хе.. революционери.
Смели визионери.
Гледах ги.
Млади, симпатични, някои с лек акцент от повечето говор на английски, отколкото на майчин, други с другостранни фамилии, и .. ми се изплъзваше възторгът.
Сигурно и аз вече съм станала бабичка. Макар и не прегърбена на две.
Слушах: заучените им клишета, отвъд които не можеха да сътворят две читави и с мотиви изречения.
Опитвах се да ме грабнат. Не им се получаваше.
Младостта е предимство. Прекрасно е да си млад. Но това не е достатъчно и единствено условие да си модерният, новият, бъдещето.
Пълно е със състарени от амбиции всякакви млади хора.
Симпатични са ми в техния патос и надявам се, в искреното им желание да променят Системата.
Някога и не бяхме същите.
Но не знам защо, нещо вътре в мен отказва да повярва докрай, в искреността, в моженето. В желанието.
Може би заради клишетата и заучените думи.
Наша е приказката:
Едно е да искаш, друго е да знаеш, а трето и четвърто е да можеш и да го направиш.
Има още едно условие, което всеки сам в живота си учи по различен начин и в различно време, но винаги учи, убедена съм:
и то е да имаш куража, смелостта, „задникът“, достатъчната степен на свобода с всичките й последствия да го сториш.
Защото на 20 лесно се променя Системата на думи, когато още не си част от нея или поне не ти се е налагало да ти „Светва“ лампичка в нея.
Сложно става после.
Когато щракне капана на Матрицата и станеш част от веригата. Хранителна, донорска, политическа, всякаква.
След всичко, което се случи тези дни, поне за мен най- същественият въпрос по отношение на не само на Gen Z-тата , а на всички е колко от митингуващите тези дни, ще отидат до урните след няколко седмици.
Или ще рецитират все по- модерната в наши дни преписвана фалшиво на Марк Твен фраза за изборите, че ако те променяха нещо, щяха да ги забранят.
Но съм изключително любопитна наистина колко от тези млади, част от които нямащи 15 или 18 годишни години, за които думата „кур „ например в лозунг си е .. голямо забавление , ще отидат да гласуват ..да кажем . Сега или догодина.
Колко от тях.. ще останат верни на идеалите си и желанието за промяна или ще ги похарчат за някой лев повече или постче тук-там.
Или ще се снишат при първата още буря.
Колко?
Ей, в това ми е най-големият стрес и тревога.
И голям въпрос.
Ако отговорът е същият, като предния път, то тогава оти ще ручаме пак и отново жабетата? При това още по-тлъсти?
Само щото Бойко е печен политически мушморок?
Истинската политическа битка няма нищо общо с ураджийството и смелостта по площадите. Нито с клишираната логорея в телевионните студиа.
Свободата ни като граждани не стига до фалшивата смелост да напишеш „кур“ на плакат или да трошиш и викаш: „Мафията вън!“.
Тя е в смелостта и в куража да се изправиш срещу Матрицата и да я разрушиш. Като на нейно място обаче създадеш не нова Матрица. А нов свят. С граждани. С нов хора.
Свободни, способни да избират способни. А не мършляци, функция на тях самите. Производни на нашата злоба, глупост, простотия, завист, болни амбиции, мъст.
Все пак Андрешко е наш герой. Не чуждоземски.
Свободата е много скъпо нещо и обикновено струва ОТКАЗ от куп зависимости, които иначе правят живота ти по- лесно смилаем. И теб.
Защото ако си останем само с викането, с телешкото опияние от това, че „младите въстанаха и в тях ни е надеждата“, ще правим една и съща обиколка отново. И ще си възпоизведем нови Шишковци, нови Боковчета, нови Сарайчета, и прочие политически перверзници и крадци.
Човеците са каучукови създания, казва Животът.
И никой от досегашните наши политически шамани, които превърнаха живота ни, надеждите ни , мечтите ни, в пяна за уста, не се е родил такъ.
Ние си ги избабувахме и акуширахме. Ние си ги родихме. Отледахме. Издундуркахме.
С отказа от това да сме граждани.
С отказа да ни пука. Да виждаме с очи, а не със задници, заплати и зависимости.
С лесното ни пречупване- през постове, мазнинки, сланинки и всичко, което прави човек изкушаем.
Или зависимо изкушаем. Или просто зависим.
Взет на синджир. Ибрикчия. Еничар.
И това е добре да го знаете, уважаеми и много симпатични Gen-Z-та.
И че морето не е до колене.
Що плувци са се издавили в него.
А политическият океан не прощава, макар по нашите ширини да е просто един мътен водовъртеж. Което пък е още по-голям капан, понеже лъже .. водата.
И уж плуваш, ама си в кръг.
И ей- тази наша поколенческа наивност и глупост някак не мога да си простя. На нито едно от поколенията, които се търкаляме вече няколко живота в Матрицата. И бедата е, че е една и съща.
Просто я надграждаме.
От глупост.
От пас.
От страх.
От зависимости.
От амбиции.
От „мен не ми пука“.
От „мършлявуване“.
Оня ден пак ме перна в лицето баналният стенен надпис,приписван на хипи поколението, с голямо съмнение:
„Спрете Земята, искам да скоча!“.
Ама не може.
Защото ТЯ се върти.
И няма кой да ти спре …Земята.
И трябва да се скача в движение.
Като преценим и лъжиците за качамака, който ни чака като цопнем .. някъде след скок.
Давайки си реална представа и за устите ни.
За да не издавим окончателно в качамака, докато скачаме с главите надолу.
Дано да сте ме разбрали.
И да ме хейтите .. по същество..: )
Щото и сега байрчета бол. Нищо, че са „ граждански“ .
Пинизът обаче е в торбата сол.