„Слагай кафето и ми запази пак стайче, с изглед към морето….“

Беше ми нещо като „баща по член 64“.

Тези от моето и над  моето поколение прекрасно знаят този член и какво означава той.

 Не помня кой  и къде, кога точно ни е запознал, имам някакъв смътен спомен от комсомолските си години и отишлият си без време Тодор Дерменджиев, но го познавам от целия си съзнателен живот. 

Тичах при него за всичко: с рев, сълзи и сополи, с надежда, проблем, тежък изпит, или просто съвет. Или ей- така, да ги „налафим и оджавкаме държавните и арсеналски работи“.

 Бяхме от една порода с него, не само защото сме родени в един и същи месец, под една и съща звезда, но и защото имахме много общи приятели, познати и на практика си знаехме „ всичките работи“.

 А и често ни мъмреха едни и същи началства.  

Свързваше ни и това, че нямахме порти на устата.

 И танците.

Имах една емблематична снимка от неговия 70 годишен юбилей, във вихъра на танца, която Google  гадно затри, като реши да ми изрие  половината живот. В снимки.

 На 70 имаше енергията на 35 годишен и танцуваше с такъв плам и такава страст, че и хлапетиите му завиждаха. А и Kodak нямаше филтър да ги крие.

  Преди седмица ми позвъни: в 6,30 сутринта. Упорито. Няколко пъти. Докато вдигна. За миг си помислих, че последните 5 мои житейски години съм ги сънувала. Рефлекс някакъв. Незатихнал.

 Да ме разпита как съм, що съм, къде съм и  какви ги дялам. Да ми заръча да поздравя Киро като ходя  в Несебър и да му предам „много здраве“.

На мен заръча да съм смела, да живея този, „мамка му живот“, да съм здрава и да се радвам на всичко, което „става за радост“. И хич да не се втелявам.

 Каза също, че от две години е далеч от фабриката и някак животът му се търкулнал и се стопил.

Смяхме се. На търкулването.

Разпита ме за сина, мен, работата ми. Не звучеше зле,  звучеше уморен. И някак обезсърчен.

 Казах за  Гого. Че сме го изгубили.

 Искрено се натъжи за инак читавото момче, дето му вършело работа и без време си е отишло.

 И тогава сподели, че  и той „пътува“.

 Опитах  да се шегувам. Той обаче, не.

 Беше сбогуване. / Тези разговори си личат, надушвам ги, още от времето на Лидия и на Васил./

Не объркан телефонен номер, както в началото твърде нескопосано се опита да обясни.

Такъв си беше: никога не събираше кураж за най- неговите си „вътрешни работи“ и  емоции. Все гореше с чуждите работи. Синдикалните, арсеналските, държавните, обществените, градските, русофилските, и всякакви други работи.

Знаеше за личните работи и кахъри на целия „Арсенал“ и се опитваше да помага.

И искрено болееше, когато ставаха сакатлъци във фабриката. Преживяваше ги.

 Не криеше, когато товарът му идваше много и само казваше:  „Това е положението, Делянче,  животът е баси мамата! Ама на, трябва да сме живи“.

 И беше. Жив на макс.

 Цели 82 години, които не му личаха. Дори последните 2, не го счупиха, макар да го „търкаляха“ по болници и да изгуби в последните седмици Надеждата.

 Знаеше, че си тръгва и се опитваше да се събере.

  За да носи един невероятен багаж от спомени, приятелства, постижения, добрини, мъка, животи, стремежи, капани, СМИСЪЛ и всякакъв друг чар, който само един пълноценно и с диря изживян живот може да натрупа  за НАТАМ.

Накъдето тръгна на своята дата- 26-ти  … юли.

 С онази негова чевръста и ситна походка, която само будните и неспокойни  души имат.

 Знам, че и ТАМ ще бърза. За следващото по-добро ВРЕМЕ. Непременно, в което му се искаше да е прав, че го има. И може да стане.  

 Лек и СВЕТЪЛ път НАТАМ, господин Бозов.

 Атанас Бозов.

 Символът на арсеналския синдикализъм от последните 35 години. Доживотен арсеналец.

 Слагай кафето и ми запази пак стайче, с изглед към морето- онази друга наша обща страст. За да каканижем поредните си спомени и планове за „Кога шъ съ упрайм“., когато пак седнем на една маса.

 Поклон!

Съболезнования на всички,  които се докоснаха до него.