Изчезващ вид. Човешки

Той е от изчезващите видове.

Вече не се раждат такива. Или ако все още някъде природата ги промушва, то търсенето им е сериозна  мисия.

 Дирят се със свещ. И ако се открият, трябва да много да бъдат пазени. И почитани.

 Защото са изчезващ вид. Човешки.

 В свят  на изкуствен интелект и онлайн образование, съзидателни, създаващи „аналогови“ хора като него, с мисия, мисъл, кауза и искрена отдаденост, почти не се раждат.

 Те са бисери, които обществото трябва да „въди“. Но преди това да види, и опази.

 Самият той не се оплаква. От нищо.

Гледа с ведри очи на света, въпреки своите 93 години, които ще навърши на 13 октомври.

Приживе превърнал се в легенда, самият той предпочита да се шегува с този си статут  и далеч по- комфортно се чувства, когато разказва за създадени от него и повереното му училище  хора- легенди. А такива наспорило Времето. И епохите.

В „неговото“ училище, в което постъпва на 30 години и си тръгва след 30 години. След като навършил право за пенсия. И нито ден повече не остава. Нито ден.

Нито се е натискал, „както сега“  го правят.

 30 години този сърцат, привидно суров и на моменти дори безпощаден,  но много благ по душа и творец по ръце и очи човек, е директор на техническото училище в Казанлък, известният десетилетия Техникум по механотехника  „Цвятко Радойнов“, настоящата Професионална гимназия „Иван Хаджиенов“.

Христо Гъдев.  Техничар, педагог, ветеран-турист, човек. Учител.

Инженерът по технология на машиностроенето от някогашното МЕИ „В.Ил.Ленин“, сега Технически университет- София, защитил лично при Милко Балев дипломната си работа на тема: „Инструменти за нарязване на трапецовидни резби“. И за изумление на днешните магистри и дипломанти,  още може да цитира цели абзаци от дипломната си работа и да възстанови чертежи от нея.   

Шипкалия  със здрави български корени: внук на опълченеца Христо Станчев Гъдев и син на строителя на Паметника на свободата, монтирал шипченския лъв Христо Гъдев.

Потретите и на двамата му славни родственици  респектират чинно от стените на неговия дом на Времето: ретро дом, в който по свой начин, ведро съжителстват няколко епохи, дузина поколения и човешки спомени на почти 200 години.

 Хора като Христо Гъдев трябва да бъдат разказвани.

Макар името му да е станало синоним и на ТМТ „Цвятко  Радойнов“ за цели поколения казанлъчани. И във всяка къща да имат разказ за него.

И не само. Защото в онези времена, в Техникума пристигат да учат младежи от цяла Южна България. За нуждите им се гради в средата на 70-те години и специален социално- битов блок, с огромна столова и  четириетажно общежитие.

Днес и двете  соцпридобивки са в окаян вид и чакат човешка грижа. И добър стопанин.

А   стотици са казанлъшките домове, в които живеят поколения „Радойновци“ или „Хаджиеневци,  в които като реликви са пазят атрибути от Механото, курсови работи или големите кожени албуми със снимки, грамоти, медали. И се предават с гордост и респект на деца и внуци. Въпреки „цифровото“ време, в което живеем.

И на почетно място в тези албуми е той- Директорът. Снимка с него. От бала, от награждаването, от среща с класа, от посрещане на делегация, от ..дърпане на уши или онези важни наказателни трудодни, които всъщност се превръщат в най- голямото човешко училище за калпазаните. И ги превръща в читави хора.

А в дома на директора Гъдев камарите с албуми са с ръст на първолаци. При това няколко.

А той с часове може да разказва историята на всяка една снимка от тях. Помни имена, лица, белези, години, на своите ученици. Знае личните им истории, кой къде е сега по света и у нас. С кого е. Докъде е стигнал. Кой  вече го няма на тук и кой има още какво да даде на света.  Помни и издънките на своите подчинени, споровете,  дори отделни оперативки. Фишовете за заплати.

 Феноменална памет за неговите 93 години.

 Помни и шамарите, които  ученици са получавали .. от него. Заради мързел или  друго провинение, което ги е препъвало.

Сега тези ошамарените, станали „много хора“, казва с почит и уважение към някогашните калпазани господин Директорът. И го почитали. И много помагали на училището.  Дузина от тях после стават гръбнак за българската индустрия като ръководни кадри. Не са един, нито десетки. Стотици са,  казва  директорът на Механото Христо Гъдев.

  Защото шамарите преди били гарнирани с бащинска грижа и много житейски уроци.

За разлика от модерното ни опоскано образование и педагогически похвати, които създавали само „лимонадени мъже“. Така нарича Директорът  всички онези, които българското образование  праща в живота, без да  имат базови професионални и социални, житейски умения.

 И му е жал. И за просветниците в образованието и за материал в образованието и за продукта от образованието.

Навремето да си учител в Механото беше изключително престижно. Не всеки учител  можеше да работи  при нас“, допълва най- дългогодишният директор на техническото училище в Казанлък.

„Имаше голям подбор, събирах най- добрите педагози и в професията, които трябваше да изглеждат достолепно и красиво, и като хора. Търсех учители с качества, с умения, с харизма, не просто „завършил еди какво си“, допълва Христо Гъдев.

И не на шега казва, че ги избирал и по ръст, да са високи,  да са хора с вкус, с маниери, не диваци, за да бъдат и респект за учениците и пример за подражание.

Когато го поканили да оглави техническото училище бил на 30 години, с малко стаж от арсеналското СПТУ.

„На крака“ го калесал лично първият другар в града- секретарят на Градския комитет на БКП Петко Влаев. 

Казал му че „има  тука  една  работа за него“. Работа, която самият Христо Гърдев превръща в кауза и смисъл на  живота си.

Защото живее с училището, в училището  буквално. Още повече, че дълги години там работи като преподавател по физическо възпитание и неговата покойна вече съпруга Дафина. Която  директорът Гъдев не крие, че много му липсва.  Не я прежалил. Нито сина си.

Едната смърт счупи другият човек, без да вдига очи от земята, отронва прегърбеният вече достолепник.

 За времето, в което Христо Гъдев е директор на Техникума по механотехника в Казанлък,  училището се превръща на практика в базата за изграждане на кадри за българската индустрия.

Реномето на преподавателите, на постиженията на учениците и техните професионални знания и способности са равностойни на инженерно образование. Тезата е на водещи български професори в техническите висши училища на страната. Голяма част от възпитаниците на тогавашния техникум, стават директори на големи предприятия в страната и в региона, някои правят и сериозни партийни и научни кариери. И всички помагат на училището.

 На директора, който ценят, уважават и дават рамо на усилията му за развитие и надграждане на училището.

 Именно такива бивши възпитаници на училището и ръководни кадри на партията- майка правят възможно средата на 70-те години на миналия век  училището да се сдобие с нова сграда, работилници, най- съвременни  за времето си машини, даже ГАПС имахме, с гордост казва директорът Гъдев,  със социално – битов блок, столова за ученици и най- различни възможности за професионално израстване.

Благодарение на негови възпитаници от първия випуск на Механотехникума училището се сдобива освен с нови гради, но и с емблематични и за днес придобивки: с помощта също на първовипускника Наньо Гичев, с кулен часовник, през периода 1975-76 година. Който и до днес работи. Самият Наньо Гичев още в онова време имал свой частен бизнес- работилница за кулни часовници. С удоволствие дори влезнал в ролята на преподавател и обучавал учениците на Механото как да го монтират.

 Това беше голяма ни оказана чест за нас от нашия ученик,  спомня си директорът Гъдев.

Той прави и специалните юбилейни значки на училището за 50 годишния му юбилей, които сега са семейни реликви в стотици домове.

 Мъжкият хор към Механотехниума, който печели престижни международни награди по времето на Христо Гъдев, също е плод на всеотдайност на ученик от училището- Георги Леков. Той създава и духовата музика, която преходната училищна управа на Механото преди години възстанови.

 Неуморният дух на директора Гъдев прави така, че в неговите 30 години докато е начело на училището, казанлъшкият Механотехникум на практика става най- престижното в областта училище, в което влизането е равностойно на прием в университет,  завършването – също.

Някогашните наши ученици имаха знания като за  технически университет, че и повече, и това го признаваха университетски преподаватели, които идваха на обмяна на опит при нас, казва днес и с голяма тъга директорът – ветеран. Боли го, защото на фона на всичко, което по негово време се е случвало, кръжоци, извънкласни форми, активни дейности в професионални направления, нови паралелки, без аналог в областта, умения и знания на учениците, респект към образованието, ниво на учителска подготовка. Сегашното дуално обучение, с което се опитват да се връща разрушените традиции в професионалното образование, е просто „вятър работа“.

Ако не беше тази реформа в образованието, то техническото образование щеше да върви, щяхме да сме много напред, да няма дефицит на  основни технически специалисти, каквито сега се „търсят с фенер“, защото нашите ученици на практика излизаха с инженерна подготовка. А не както е сега, – да има огромен дефицит на средни технически кадри, а инженерните често да са с твърде компромисни знания, споделя дългогодишният училищен директор – ветеран.

 И признава, че на тазгодишният вековен празник на училището той пожелал професионалната гимназия да има и Колеж по мехатроника и да се работи в тази поска.

И с много болка се впуска в спомени за това какво е било  училището преди. Как е него са идвали посланици, министри, чужди делегации,  а лично тогавашния съветски първи дипломат тук Виктор Шарапов, след визита в Механотехникума наредил съветската страна да изпрати тук за обмяна на опит  директорите на 5-те водещи технически училища в тогавашния СССР.

Държавата оценяваше значението и приноса на нашите кадри за българската индустрия и  вратите за нашето училище и мен винаги бяха отворени. От всички министерства и институции,  споделя Гъдев. И не крие, че това е нямало как да се  случи, ако не е било грижовното отношение към училището и на един от висшите партийни функционери по онова време- Иван Абаджиев, който лично се е застъпвал в МОН за нуждите на казанлъшкия техникум. И не само в МОН.

До последно така правел и Иван Иванов, бившият директор на „Арсенал“, дарил цял ГАПС на училището, както и много други бивши възпитаници на техникума, впоследствие станали важни хора, на важни постове.

Ветеранът – директор помни  и голяма част от  своите ученици. Особено паметлив е и с голяма обич разказва за калпазаните: тези, които имали слаби оценки или бягали от час. Точно те пък се оказва, че после станали най- качествените хора.

Винаги им намирах работа по двора, в работилниците, ако не можеха нещо да направят, показвах им, те благодаряха , спомня си за калпазаните Гъдев.

 Помни и объркания шамар на ученик от художественото училище, заради цигара в устата, който после  станал един от най- големите приятели на Механото.  И станал човек, най- важното, нарича ветеранът, за който най- основната задача на училището и образованието е да създава Хора, Човеци.

 Стараел се и учителите в училището му да се чувстват комфортно, уважавани, ценени, да имат възможност да надграждат знания, умения, квалификации, да бъдат максимални полезни за учениците и училището. Да са за пример.

Затрупвал ги с допълнителни и лекторски часове. Веднъж негов подчинен видял  фиша на директорската заплата и останал учеден, че шефът взема по- малко от учителите.

 И така трябва да бъде, отсича директорът -ветеран. Те имат много лекторски часове, полагат им се повече пари.

 Пенсионирал се с 420 лева пенсия. Нито час не останал повече в училището. Тръгнал си. Защото имал куп планове за това какво да прави после. И вече 31 години е неуморен.

Малко известен факт е, че именно внукът на опълченеца и син на строителят на шипченския паметник Христо Гъдев е автор на онези малки макети на Паметника на свободата, които всеки турист, посетил българската светиня, отнася със себе си. Или на магнитите с лика на Севт Трети, на Тракийката и други казанлъшки символи.

По няколко часа дневно, ветеранът директорът прекарва в малката си домашна леярна  – работилница, където вае тези спомени.

 Като ми омръзне, отивам да ровя по двора, или при пчелите. После пак в работилницата.

Не чувствам криза, нито старостта, само самотата  понякога ми идва в повече, доверява 93 годишният Христо Гъдев.

 А когато и в работилницата, и в двора му отеснее, отива при пчелите си.

Те са неговото семейство сега. През тяхното поведение съди за съдбините ни. И  се шегува, че именно те, пчелите, построили комунизма.

Преди години му загинали всички пчелни семейства,  но тази година сами дошли цели 4.

Значи не всичко е загубено, казва ветеранът- директор, за който „ няма начин винаги да е все така“.

„Все отнякъде ще се спука циреят, ще изтекат мръсните води и ще дойде чистата“, ниже  един от малкото от изчезващите видове Човеци.

И ми заръчва: да се трудим, защото „през съзидателен труд стават нещата“ и „да не правим и мислим лошо на другите“. Защото лошото било „непоискан дар“, а „непоисканото даруване“ се връща при даряващия го.

  Големи човешки уроци от един от малкото останали диаманти на миналото ни, които е добре с любов и уважение да пренесем и опазим в днешното ни тракащо време.