Тази сутрин една психо хлапачка на 22 години едва не уби 21 годишен невинен младеж, макар, че без далак той ще е половин човек и ТЕЛК-аджия за цял живот. И  нарани и още двама. Защото отказвала да си пие хапчетата.

Виж ти!

 В същото време, ако се докажело, че опитите й за убийства на трима невинни мъже са били вследствие на нейното психо заболяване и непиенето на хапчетата,  тя нямало да лежи в затвора, а щяла да се лекува в клиника. Тоест- няма да носи отговорност. А кой тогава?

 Не е ли предумишлено убийство това, да съзнаваш, че имаш нужда от лечение и  състоянието ти е рисково за околните  и въпреки това да  отказваш лечение и терапия?  

Нещо повече- да ти бъде назначено такова, и ти да го отказваш. Тогава? Значи в разсъдък не пиеш хаповете си, а в несвяст колиш мъже? Така ли?

 Ама че тълкуване на закона и правото, на справедливостта и правото на живот!

А ако тези мъже вече бяха трупове и малката пикла с психото направила това, защото не си пила прахчетата, ама заболяването  й не позволявало да съзнава, пак ли щеше да е невинна?

Пак, съгласно нашите закони.

А защо има психо тази мацка?

Знаете ли, че почти половината психо заболявания на млади хора у нас са в резултат на наркотици и подобни отрови, с които се нагълтват или бодат младите?

А старите не виждат или отказват да видят това. Защото трябва да правят пари, да си градят кариерата, живота на друго място и прочие важни неща.

Тогава?

 Не пожелавам на никой да е на мястото на близките на потърпевшите.

На никой.

Не знам доколко няма споделена вина в случая и на близките й, коти са виждали, че не си пие хаповете и са си траели. Не са алармирали никой и никъде, съзнавайки риска от това.

Ами ако братът на тази психопикла не беше се откопчил от нейните ръце с ножа  и заключил в апартамента, за да повика   полиция, колко ли още намушкани щеше да има? И заклани?

Защото полицията е реагирала бързо и жертвите са до момента, преди да дойде полицията.

 Не разбирам докога лудите ще се разхождат у нас, и ще се правим , че не ги виждаме.

Ще кажете- няма закони.

Да, няма. Няма нужните закони в тази посока,  защото хората, които следва да ги поискат, сме ние.

 А ние се свираме в миши дупки и си траем. Казваме си- “ пази боже“ и толкова.

 Обръщаме гръб, заради стигмата, защото имаме подобен дерт у дома или просто защото нямаме нерви за тази страна от живота.

 Ама животът е пъстър.

Има всичко в него. И трябва да го приемем. И да потърсим начин да решаваме подобни проблеми.

Няма закони и защото тези, които следва да ги направят, имат далеч по-важни работи.

Като например: кой да е във Венецианската комисия, кой на какъв пост да е, кой колко да дръпне от баницата за себе си, кой да влезе и кой да излезе оттук или оттам, на коя община колко да дадем, защото тя ще ни даде, и прочие лични и несъществени работи, вместо тези- важните битови неща,  „дребнини“  и лични трагедии, които убиват хората.

Този случай от сутринта навярно ще мине в графата “ битов“.  Резултат от диагноза. Също като онзи, с онази луда украинка, която закла децата си. Защото – видиш ли, може би била болна. „Май отключила нещо“.

Кой знае?  Сигурно.

Но докато лудите се разхождат сред нас, викат или не викат, за да ги забележим, макар, че лудостта винаги е стаена и забележима в очите,  и би могла да „се види“ от хора с нормална емоционална възприемчивост и емпатия, то такива “ битови кървища“, ще се случват.

 Все по- често.

В този ред и да попитам:

Докога и местният „не на себе си“ ром, онзи, раздърпания, с плитките, който върви, крещи и ръкомаха с ръце или нож по казанлъшките улици, при това ежедневно,  превърнал се е в лудата визитна картичка на Казанлък,  която изскача от изоставената сграда на Военното  коменданство- паметник на културата с местно значение, щесе разхожда из града. Необезпокояван.

Не лекуван.

Не прибран.

Виковете му карат хората да се обръщат и удрят по един кръст, а малчуганите често бягат, събирайки сърчицата си в гърлата. От страх.

И никой не вижда това.

Забили главите си в земята или торбите си, сме слепи инеми- за нещастието, проклятието, опасността.

 Докато мечката не затропа в къщята ни.

Никой не вижда това. Не взема мерки. С простото и лесно обяснение- няма процедура, няма ясно разписани текстове за тези ситуации.

 Реагира се само когато стане късно. Случи се нещо и тогава лицето се терапевтира клинично.

 А някой остава без далак. Друг отива в гробищата. Трети – си носи травмата до края на дните си.

Преди няколко години, през март, същият този местен Мунчо, който крещи по казанлъшките улици и спи на градското гробище или на гарата, извади нож в 6 вечерта срещу мен и колежката Десислава Петкова.  В самия център на града- до Историческия музей.

Ей- така, както си вървеше срещу нас, опря ножа в корема ми.  

Докато целият град бе окупиран от жандармерия, която пазеше Б.Борисов и кметовете на ГЕРБ, събрали се на семинар в ресторант „Зорница“.

Само бързата реакция на полицейския патрул, който случайно мина веднага след това в района, успя да го залови и Мунчо да посочи къде е хвърлил ножа.

Луд, ама знае, съзнава, че като крещим-  трябва да хвърли ножа.

 Що за „лудост“, която ти дава инстинкт за самосъхранение?

Понеже имаше и свидетели, го вкараха за 2 месеца в клиника в Раднево, после излезе и си лудна по същия начин, по който си лудее и сега.

Даже вече е по-сериозно.

Срещам го. Наблюдавам го.

И отново спи по гробището или в изоставеното кино „България“.

 Каква ирония само!

 Говорещият с други светове спи в изоставеното кино „България“.

 И ако сега Мунчо само си крещи и спи по гробището и в киното, то не означава, че е безопасен. Или че пие хапчета. Защото такива няма.

И никой не го е грижа за Мунчо. Камо ли за хаповете му. И безопасността му. Негова и на хората, с които се разминава по улиците. Невинните хора.

И ще е така.

Само до следващия нож.

Навярно.

Днес беше София. Ножът.

В центъра на столицата.

А утре?

Един  народ, чийто луди се разхождат по  централните му улици, е луд народ, който има нужда от спасяване.

О спешни мерки срещу лудостта му.

На народа и неговите частички.

 Не от евро, не от Венециански комисии, не от дефицити, не от постове и порции.

Тази е голямата ни  драма, НЕуважаеми слепци.

Които редите държавното домино.

 И вие-ние, обикновени плочки от същото това домино,  които битово и сбити се прибираме вечер по къщята си  и си затваряте очите.

Удряме по един кръст, викаме „ пази боже“, и си плюем в пазвите.

 С този илач няма да стане обаче.

Въобще няма да стане.

Споделяния:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *