Мъже от Града на звънците

Искрено ни се зарадва и сама седна на масата ни. Почти на изпроводяк. В  жарката следобедна неделна дрямка по улиците на един малък полски град.

 Вера.

 Украинката от Града на звънците, както е известен нейният роден град в Украйна за света.

40 годишна, но дребната й фигура и розовият тоалет  не й дават повече от 30-сет.

 Майка на 15 годишно момче. 12 години от които прекарва в Украйна. Децата, видели ужаса на войната, си личат. Винаги.  Така е и с момчето на Вера.

 Вера е една от многото украинки, намерили сигурно място за подслон и бягство от войната между Украйна и Русия, преди три години, в Полша.

 Нещо повече: благодарение на приятели Вера дори има работа в полския град. Работи с уязвими социални групи- жени, деца, старци. Осмисля красиво трудното им ежедневие.

 Социален арт терапевт е.

 Където и да седнеш с украинци в полския град, няма друга тема за разговор.

 Войната. Е темата. И нейният край.

Съдбите на хората. Невидимото отвъд новините.

По ирония на съдбата, в полския град ни посреща протестен митинг. Срещу украинските бежанци.

 Вера обаче  е късметлийка. Успяла е да напусне Украйна преди три години. За разлика от своите майка и брат. Двамата остават в Украйна. Сега брат й, който е астматик, е мобилизиран и е на фронта.

30 годишен.

„ Майка ми не може да се примири с това“, казва Вера. „Всяка сутрин се моли. За него. Чака го жив“.

 Докато казва това, нервно рови в телефона си.

 Показва ни видео, заснето от майка й предната сутрин. Гледка от прозореца на дома им в Украйна. Горяща в съседство сграда. Ударена от дрон.

Светът не знае, че всяка вечер в Украйна има протести, казва Вера. „Протести от младите хора на Украйна, които искат смяната на президента Зеленски и нови избори. За да спре войната. Той се крие в бункери, прибрал е на  сигурно място и семейството си, близките си, трупат пари, а  нашите  мъже, братя бащи, са на фронта“, казва украинката  Вера. Не е от феновете на президента Володимр Зеленски. И не го крие.  

„Има репресии, насилие над тези млади хора, които протестират, но светът не вижда това. И не знае за него. Светът вижда само другото. За него няма и ред в новините“, допълва Вера.

С „ прихванати“ сълзи разказва за своя град, в който е успяла преди няколко месеца за кратко да се върне. За да прегърне майка си. Брат й вече го нямало.

Призрачен е.. по улиците няма хора. Тогава, когато се появят, са само жени. Останали са 5-6 мъже в града, всички са на фронта, казва украинката, за която щастието е, че възрастната й баба, преживяла Втората световна война, блокадите на родния й град,  си е отишла от живота само дни, преди да започне братоубийствената война между Русия и Украйна.

Това баба нямаше да може да го преживее, категорична е Вера.

Кафявите й очи се предават пред сълзите. Дискретно.

Питам я за Дмитро. Мълчаливецът .. с красивата плаха усмивка, с който се запознаваме по маса. И тъжните очи. Мъжът с едната ръка от голямата група от нейния град. Заместник-кмет. Сега. Преди главен архитект. На града на звънците. Който поразително прилича на руския Толиати.

 Дмитро е без дясна ръка. Изгубил я в сражение преди две години  и половина.  

 Бил мобилизиран. Тръгнал. Снаряд откъснал ръката му и получил сериозна травма в главата. Лекувал се повече от половин година в Германия.  

Там му направили нова протеза, но Дмитро споделя, че не може да свикне с нея. Носи белегът си от войната с достойнство.  

„Войната и тази травма много го промени. Той стана тъжен, затворен, а беше един слънчев, лъчезарен, ведър и усмихнат човек“, казва за архитекта Дмитро съгражданката му Вера.

  Самият той счита себе си за късметлия. От 900 човека в неговия взвод … оцелеели 5 или 6 човека. Дмитро е един от тях. Прибира се сега всяка вечер при семейството си.

„Толкова много нямат тази привилегия“, казва в едни от редките случаи, в окито споделя разговор самият Дмитро. Предпочита да гледа веселящите тълпи от хора мълчаливо. Отнесен някъде. И огънят. Показва снимка в телефона си. На своите хора, които са в Украйна. Двете му деца. Не са му останали нито мечти, нито надежди. Само достойнство и чест.

 Докато говорим, ми става неловко от абсурдността, в която невоенните „нормални“ хора вкарваме представата си за щастие.

Тяхната, на малцината мъже от  тихия фронт в Украйна, тази представа е само една: Край на войната.

Братоубийствената, Безсмислената, безкрайната.

Сергей, другият здрав украинец от Града на звънците, е по- разговорлив. Вълнува се как ние, в България приемаме ставащото и на чия страна сме.

 „Разделени сме“, казвам му.

 Не му хареса този отговор.

Не му спестявам мнението си. Нито жената с мен.

Първо спорим, после .. е почти съгласен с нас. Общата ни тема е .. смисълът на живота и безсмислието на войната. И безсилието на зависимите народи. Смъртта.

Войната като източник на приходи за едни. И смърт за други. Страдание. Покоряване.

Жесток, но човешки разговор.

И Сергей гледа в огъня. И през него.  И той вади снимка.

На последното щастливо Рождество със семейството му. Всички край елхата. Усмихнати. С бели пуловери на  червени елени.

Сега са заедно, войната не ги е пръснала, но не се усмихват. Не могат. В Украйна никой не се усмихва. Това са го забравили.

 „Имах 203 човека в гараж, на работа. Сега няма кой да извадя на автобуса“, казва Сергей. „Всички са на фронта, в плен  или в гробището.“  Той  и мъжете с него са дали обет. Всички мъже.

Не танцуват. Не се веселят. Тостовете им са възпоменателни.

Така, докато не спре войната.

Като съпричастие в болката и траура. В памет на тези, които ги няма.

Чувстват се предадени. Измамени. Изтъргувани. Употребени.

Изоставени.

 Особено  след пламналия пожар в Близкия Изток, между Иран и Израел.

Питам и Вера, и Дмитро и Сергей, украинци от града на звънците как виждат финала и кога, на този голям човешки кървав пожар.

Нямат отговор.

 Отговорът им е в изречения от една дума: Чест, Родина, Достойнство.

В гръб ме застига зловещото и жестоко: „Ако трябва, ще“, пратят 18 годишните си деца на фронта. За да бранят Украйна.

 Опитвам се да доловя дори нотка омраза. Към Русия, Путин, руснаците.

Няма.

Дори думата „Русия“ не споменават.

Сякаш водят някаква имагинерна война.

Мислим различно. И те, и ние, не щадим истината през нашите различни очи.

 Докосваме се в Молитвата.

В Католическата катедрала на полския  неграничен град.

 Бог е един. И под небето му има място за всички.

Думите са на Миша.

Михаил. 26 годишен младеж. Украинец.

 Син на  Виктор- другият заместник кмет в Града на звънците.

Колега на Дмитро.

 Миша е щастливец.

Не е на фронта. Учил в Полша компютърни технологии, там го сварила войната. Останал. Не се прибрал, за да бъде мобилизиран. Не прави планове за връщане, макар да не виждал семейството си от началото на войната. Последно бил с тях на Коледа, 2021 година, вече три години  и половина.

 „Ако се върна, не мога да се прибера  в Полша обратно“, казва Миша.  

Баща му е щастливец. Виктор. На полска земя успява да види сина си. За тържествената служба в катедралата. Три часа време. За които Миша пътува 500 километра, от Краков, за да види своя баща. След три години и половина.

Щастливи са. Живи. И заедно. С удоволствие се снимат. Купища снимки. Не се отделят един от друг. Има нещо много мило и много жестоко, тъжно в тази синовна бащинска симбиоза.

Тъгата в радостта им личи и през гърбовете им.

И толкова много си казват в … мълчанието.

 В крясъка на което има всичко: И се усеща дори през трите реда в храма.

Гняв, радост, болка, тъга, невъзможност, себеотрицание,  чест, всеотдайност, достойнство. Решителност. Готовност за саможертва.

На раздяла се прегръщат.. мъжки. Фронтовашки.

 В една свободна страна.

 И всеки поема: по своите 500 километра. На изток и на север. Към града на звънците, в който падат дронове и убиват, и към града с красивите катедрали, в който младите хора правят планове. И кроят живота си … свободно.

 Украинката Вера остава. В малкия полски град.

За да гради своя живот и този на не порасналото си  още момче.

Да помага на изгубили път и смисъл поляци, украинци.

 Да пази живи историите на Големите малки Хора в окървавената нейна родина.

Търся гневът в очите й. Няма го. Блъскам се само в болката и скръбта.

Преливат. Заливат очите й.

 Прегръща ни. Дори не крие от очите си и преливащиите емоции в тях големият въпрос на тази война.

Защо? Кому бе нужно? И докога?

Докога? …………………..