Всъщност Тя не се казва така. И упорито отказва да назове името си, защото се страхува, че „лошите хора ще навредят на нея и на животинките й“ .
Въпреки красноречието ми, не успявам да я убедя да се запознаем с имената си.
Срещам я за n-ти път. На различни места в града. Като ходеща линейка за бездомни животни е. Слабост са й котките. И кучетата.
Отказва да й се правят снимки, както ида се публикуват. Отново с мотива: „ще навредят на животните. Хората са лоши. Мислят ме за луда.“
Разбирам я.
Макар да са невероятно мила и стопляща картина.
Тя- възрастна крехка дама, с куп болести , но с много живи светли очи.
Те- поне 20-тина опашати охранени симпатяги. Всичките, без една, кастрирани.
Без една- трицветна, своенравна пухкавела, която е много чевръста и свободолюбива. Не позволява да бъде уловена, за да отиде на ветеринар.
Много луда била, казва Тя.
Условно я наричам госпожа Добра.
Благодарение на която в града оцеляват в студеното време на улицата няколко десетки бездомни котки.
На различни места в града.
Чакат я. Познават я. Доверяват й се.
Всеки ден, без значение какво е времето и колко добре се чувства, тя е при тях. Веднъж дневно. Но с първо, второ, трето. Първо салам, после консерва или пауч и накрая гранули, на които обаче не всички се радвали.
Прави това от години, заради отношението си и мъката по тези животинки, които “много страдат от хората“. И заради самотата си.
Казва, че те й пълнят сърцето. Като се съберат накуп, размахат опашки и звучно примляскват храната, която им е оставила.
Посещава ги почти по едно и също време през деня, стига „докторите в Стара Загора да не я задържат много“. Има заболяване, заради което й се налага почти ежедневно да ходи в болница в Стара Загора.
Ако пък не успее да се прибере навреме, разчита на подкрепа. Но само в краен случай.
За госпожа Добра, отишлата си година не била от най- добрите за нея. Въпреки това е щастлива, защото е успяла да спаси и излекува с помощта на доктор Димов едно от любимите си бездомни котета.
Било тежко болно, но с помощта на доктор Димов, въпреки тежката и лоша прогноза, Дебеланко се излекувал и бил вече добре.
„Дадох 146 лева, но съм горда, защото то оживя“, казва госпожа Добра.
Госпожа Добра не живее нито богато ,нито има щ кой знае каква пенсия. Дори понякога се налага и помощ от сина от чужбина. Но казва, че е щастлива с животните, за които се грижи и те пълнят сърцето й. За разлика от хората, които ставала все по-алчни и зли.
Споделя, че след поредната новогодишна пукотевица в града, котките й били много уплашени първия ден и дори не се появили за храна голяма част от тях. Наложило се да ги търси и успокоява.
Не разбира защо хората причиняват всичкото това зверство и „диватлък“ на животните, и „що за радост било това?“.
Докато говорим, преброявам 16 пауча и килограм гранули в торбата на госпожа Добра.
Казва, че за днес е това, понеже саламът вече го изяли.
След тази първа котешка спирка, госпожа добра я чака и следващата-в друг казанлъшки квартал.
Не броя момиче парите, важното е, че тези животинки ми дават усещане за щастие и не съм сама с тях, казва ми тя, докато гледам как чевръстата й малка фигурка прегърбено се слива с пухкавелите.
Болно й е, че напоследък „да общуваш с хората е много трудно. Станали са едни проклети, какво им пречат тези невинни душици“, пита ме госпожа Добра и сама си отговоря.
„От злоба, скука и алчност е. И от нещастие.“
Има теория ,че нещастните хора са лоши. „А нещастните са само тези, които са алчни и все не им стига“, твърди госпожа Добра, за която сърцето няма граници.
Докато философстваме за нещата от живота, Добра се озърта за Плашливко. Дебел черно-бял котарак, пострадал от човешката злоба и примитивизъм.
Той изпълзява последен от скривалището си и се храни бавно, защото е наранен в устата.
„Седянката ни“ фокусира вниманието на две преминаващи госпожи. Сгушени в зимните си якета и шапки.
Видимо им е студено.
Поглеждат ни учудено, съжалително, неразбиращо.
Ние тях също.
Докато дузината опашатки ведро ни махат с опашки.