Това е една хубава история.

 И той спокойно може да скрие в пощенската  житейска кутия  десетина години.

 Има благ поглед, живи детски очи, свежа кожа. И невероятен хъс към живота.

Преживял е три строя, три епохи, видял е много свят. Срещнал е много и различни хора. Живял.

 Имал добри и лоши моменти. Като всеки човек.

 За всичко това белегът е само в леко прегърбената му осанка,  която изправя с помощта на малък бастун.

 Трудно е да повярваш, че този симпатичен и мил старец е пенсионер от три десетилетия.

 Той не се оплаква, не  хленчи, че има ниска пенсия,  не ругае държавата,  не ругае младите,  няма поколенчески претенции. Не се е вкопчил в храната и парите под дюшека. “Бели, за черни дни“.

Казва, че ако така събираш, непременно ще ги доживееш- черните дни. И ще трябва да вадиш за тях – белите пари.

 Напротив: приема всичко в живота, с усмивка. С ясното убеждение, че вече няма пред себе си хоризонт от десетилетия, за да прощава и урежда сметки. С живота. Приел, че ще го живее и то по-най- благия, мил и достоен начин.

Радва се на всяка среща, която животът му урежда, на всяка случка и на всеки миг.

Изглежда като човек, който няма проблеми.

 Нещо като достолепен коминочистач е, който ти се иска да докоснеш за късмет.

Постигнал е житейската си нирвана  и чака в слънчеви мантри да .. свърши този му път.

 Не вярва, че има следващ.

 Дядо Матей.

 Един български пенсионер от сърцето на България.  Отвъд клишето.

 Човек, който определя живота като „парче торта с бисквити и кисел крем. И тук-там стафиди. “.

Не бях чувала по- добро определение за пъстрината, в която преминават годините ни.

 Срещам  случайно дядо Матей  в петзвезден хотел.

 На закуска.

 Старецът прави впечатление на останалите гости. Повечето от тях отседнали там заради работа и бизнес ангажименти.

 Дядо Матей  не носи костюм. Облечен е чисто, с пуловер и риза. Подпира се на малко бастунче, в едната си ръка стиска найлонова торба.

 Не отказва помощ.

Нито кафе. Храни се на малки хапки, чисто и се радва на всеки залък от храната.

 Опитва от всичко по малко.

 Преценя, сравнява.

 „На времето в хотелите не предлагаха такова изобилие от храна“, казва дядо Матей, търсейки с кого да завърже приказка.

Казва, че сега в хотелите в България имало „ и от пиле мляко“. Много се променили туристическите услуги и то към добро, казва дядо Матей като същински ветеран от бранша.

 Който отбира от тези работи.

 За момчето от  малко  градче в Розовата долина, пътят към големия и шарен свят минал първо през Техникума в Гълъбово. Учил за тракторист.

После социалистическите курортни ветрове го отвели за няколко години подред на плажа в Слънчев бряг.  Там младият левент станал спасител, бил един от първите в курорта.

Именно край морето дядо Матей пооправил немския си език, научил  френски, успешно се справял и с руския, въртял чехкини, полякини, немкини- все народ. Били хубави времена, романтични, изповядва на второ кафе дядо Матей.

 Така левентът изкарал няколко лета, докато една синеока  дребна немкиня Герда откраднала сърцето му. И него . От  родината му и малкото селско градче.

 Светът се отворил пред дядо Матей.

Настанали други времена,  с друг живот.

 „Обиколил съм почти целия свят, ама най- много се заседях на Канарските острови. Бях екскурзовод“, споделя дядо Матей и започва да ниже разказ след разказ. Случка след случка.

От големия свят, който почти обиколил. Само на полюсите не бил ходил и в Южна Америка, добавя  пенсионираният екскурзовод.

 Покай работата , на дядо Матей не му оставало  много време за семейството, въпреки, че до края на дните й, останал с немкинята Герда. От Касел.

 Деца така и не им се дали, но пък двамата живели щастливо и обичливо.

 Герда се разболяла тежко. Наложило се дядо Матей да я гледа на легло две години.

 Когато любимата жена си тръгнала от живота, дядо Матей решил да се прибере в родината си.

У дома.

Там обаче вече нямал дом.

Чевръстата рода решила, че дядо Матей си има друга родина, навил с и е на масрафа и  пак чевръсто присвоила дома на дядо Матей. Пък и той нали нямал преки наследници.

  Така дядо Матей се озовал на бащината си нива, в един фургон.

 Наложило се да „рефрешне“ и фургона, и живота. И  да го превърне в  свой дом.

 За години напред.

 Но дядо Матей е пич.

Излязъл  от тази банална житейска матрица.

 Не се вкопчил в случилото му се.

 Не дал воля на гнева и злобата си.

Не намразил хората.

 Напротив: запазил достойнството си. Приема нещата такива, каквито са.

  Бохемската му душа не се огънала пред свирепия битовизъм, в който попаднал. Затова по няколко пъти в годината дядо Матей от фургона в бащината нива отива в големия град и си наема хотел. С всички удобства. Пет звезди.  Уют и лукс.

 За ден- два. Колкото може да си позволи от спестените пари.

  Правел това вече няколко години. В красивата обстановка в хотела душата на дядо Матей се отпускала. Чувствал се бял човек. Като преди. И както се чувствал в планината, в която и сега ходи, когато надвие на болките в краката си.

В тези подарени ден-два в скъпия и луксозен хотел дядо Матей се радва: на хората, на красивото, на добрата храна, на постиженията в туризма.

 Иска да сподели впечатленията си.

И да си поговори с  „интелигентни и свежи хора“, по скалата на дядо Матей.

Не досажда.  

Темите за приказка са много:

 От разочарованието от политиката и неразбирането защо тези „ политични българчета правят така“?

 През вечно мрънкащите му връстници и по- младите от него, които не разбира.

За храната в хотелите и проблемите на българския туризъм.

За света, който много се променил. Уж към хубаво, „ама не съвсем“.

Голяма грешка било, че хората искали бързи пари и хубаво за малко пари. И там някъде се късала нишката- на живота ни, пък и в туризма,  философски обобщава проблемите на българския туризъм дядо Матей.

 И за гларусите има мнение, тези от морето, с двата крака.

 Вече не били онези мъже, по които  изтичали очите на чужденките.

 „Сега гледаш го уж мъж, пък характера на стринка“, казва с палав оглед дядо Матей.

 Който още жадува за нови светове.

Не крие, че му се живее.

Но краката му не го държали вече. Охотно приема оферта за помощ.

Чинно прибира остатъка от хотелската си закуска в  найлоновата торбичка, с която не се разделя. Всъщност тя е половината му свят и целия му багаж. В хотела.

От торбата надничат четка и паста за зъби, малка хавлия и шише с вода. Чифт  чисти чорапи.

Толкова е битовият свят на 90 годишния бивш екскурзовод от нивите в Розовата долина.  

  А в големия  кожен куфар, с който изръшкал света, дядо Матей  е скътал поне още дузина мечти: да има време пак да  посети петзвезден хотел, дори само заради пищната закуска в него и  красивите стаи.

Да успее да доживее поне още един розобер., една сватба и .. морето. Където всъщност оставил душата си.

Един  днешен български пенсионер.  На 90  години.

Който си рефрешва живота.

И въобще не му пука за фургона.

Твърдо решен да рефрешне Фургона на живота.

Споделяния:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *