Беше „летен“ човек, но толкова много се радваше на Пролетта.
Искаше да го съпътства през целия му живот.
Така стана, че остана верен до последния си дъх именно на Пролетта. Чакаше я с нетърпение.
Даже пусна в един от последните си постове именно поздрав за нея.
И пролетните момичета, които не спря да обожава и обича до края на живота си.
Отиде си, само броени часове преди ТЯ, Пролетта, да дойде.
С тръгването му, някак всяка пролет е по- малко цветна, няма онова закачливо, гъделичкащо, леко коцкарство чувство за хумор.
И сякаш животът стана с няколко идея по – прозаичен.
Не броим дните. Просто защото си текат.
Броим обаче онези празнини, в които осезаемо чувстваме, че го няма.
Колегата Христо Христов.
Отишъл си, без време на днешния ден преди 2 години.
Но останал верен на професията си до последните си часове.
Буквално.
Пишеше, споделяше, подреждаше архиви и снимки до последните си мигове. В трескаво състезание със смъртта.
Вярваше, че ако държи ума си буден, тялото му ще остане вярно на живота.
Който толкова много обичаше.
Сигурно и затова смъртта го пощади, като го остави в творческа кондиция до финала му.
И въпреки това ненаписаните от него текстове, не направените снимки с онова гъделичкащо чувство на ирония и самоирония, изгарят с липсите си.
Уроците, които предаде на онези „пандели“, както ни наричаше, след него, продължават да ни държат нас, останалите в живота и професията, в кондиция. Всеки, според неговата лична мяра за морал, чест, достойнство, професионални стандарти и етика.
Беше журналист до мозъка на костите си. Имаше перо, които „пътешестваше“ без проблеми в различни издания. И винаги ярко.
Винаги „пипнато“. Винаги .. от сърце.
Такива като него са изчезващ вид в професията.
И всяка тях на загуба все повече опустошава и без това опустошената ни вече професия.
И сигурно затова не спираме да се сещаме за теб, приятел, колега, учител- Христо Христов.
Един от последните мохикани на перото в Старозагорска област.
Бог да те прости, Христо Христов, и нека в Светлина бродиш в Светлите светове!