Българите са народ, който обича иновациите.
И модерните работи.
Особено когато става дума през твоето село да мине трен. Или метро. Или нещо от новите времена. И така съседното село да “ти диша в прахта“.
Така е било и така ще бъде.
Особено ярки примери пази обаче битовата ни история от времената, когато повечето са били с галоши и живели над оборите. И тук-там някой с лачени кундури.
Сред тези ярки примери за иновации, е и битката в кое село да спира прясно появилият се трен. И към кое село да се води съответната жп.спирка.
Било въпрос на чест. И като всяко нещо, което е въпрос на чест, споровете и битките били почти като на живот и смърт. Не рядко се налагало дори свише да се въдворява ред и отсъжда институционално.
Бившият областен лидер на предишното ДПС и известен казанлъшки общественик Мехмед Осман, си спомня от разказите на негови познати- двама братя, с корени от Карловско, за една такава битка. Самият той пък живо се интересува от историята на селото, в което намират покой неговите родители- Дунавци. Там също водили преди почти 100 години битката за иновациите и „техническия прогрес“. И в двата случая спорът бил за жп. спирките на прясно прокараната жп. линия през Казанлък.
За днешните съвременници на селата Дунавци, Шейново и карловското Васил Левски, тези истории може да звучат и като небивалици или приказки, но те са били абсолютно реални истории в живота на техните деди.
Първата история е от селото, намиращо се в близост до град Карлово- Васил Левски, кръстено на българския Апостол на свободата.
Самото селище е древно, първи сведения за него има още от времето на траките. Сведения за разрастването на селището има и от времето на Второто българско царство, но особено интересна е историята му от времето на Османската империя. Тогава селото се е казвало Митиризово, или Мюдерислю, от турската дума за изкоп- митериз.
Коя е причината селището да получи това си название, не е ясна, но напълно възможна е хипотезата, че повод за това може да е дала преградната крепостна стена с окоп пред нея, открита от археолозите преди 30-ина години, която в годините на завоеванието да е била все още читава и използваема и тя да е дала името на селото.
На два-три пъти селото се мести, за да се установи на сегашното си място в края на XVIII век. През целият османски период жителите на Мюдерислю и съседното Карлово спорят за точните граници на землищата си, което предизвиква няколко инспекции от страна на местните власти и съответното издаване на надлежни султански фермани. Противоречията между двете села за точните граници на землищата им не стихват и споровете са наследени и разглеждани от административните власти в Източна Румелия, а по-късно и в Княжество България. Нещо повече- преместват се дори и по отношение на имената и на жп. спирката, в прясно построената от Фердинанд железница, която стига дори до Казанлък.
След построяването на железницата и повея на новите времена, жителите на Митиризово станали повече патриоти. Половината от тях искали селото им да се прекръсти на село Васил Левски, другата половина местни патриоти пък настоявали името на Митиризово да стане село Ботев. И едните, и другите имали основателни доводи за едното или другото име.
За капак и тренът минавал край селото.
За да потуши споровете и да няма недоволни се наложило лично цар Борис Трети да издава Указ за името на селото. Така било разпоредено с царски устав Митиризово да стане село Васил Левски, а жп.спирката до селото, на която и сега спират пътническите влакове да се казва гара Ботев. Още повече, че гарата била близо и до родния град на поета- революционер Христо Ботев- Калофер.
Така и едните били доволни, и другите.
Така в новата история това карловско село остава с едно име на селото, и с друго име на жп. гарата докъм селото. И най- важното: била зачетена паметта и на двамата български герои.
Голяма драма заради железницата и жп.спирката към нея имало в края на 30-те години и началото на 40-те години на миналия век и в две казанлъшки села- Дунавци и Шейново.
Те пък спорили към кое село да е жп.спирката, което означавало повече престиж и гражданеене.
Шейновци, които били известни с бунтарския нрав и приносът към партизанското движение, тъй като от селото имало доста партизани в Шейновския отряд и много предани комунисти считали, че им се полага по право.
На другата страна пък били жители на Дунавци, които нямали партизански фамилии и партизани. Нещо повече- дори минавали за фашисти, тъй като в селото имало доста заможни хора.
Обвиненията вървели по отношение на „комунисти“ и на „фашисти“. Споровете за жп.спирката били в плен на тази вражда. Местните селски власти не се разбирали, затова се наложило спорът да се решава с постановление на прясно появилия се Министерски съвет на социалистическата република България. Там, също в името на справедливостта, решили да преценят към кое населено място да е жп. спирката, на база разстоянието от центъра на двете села до спирката. Което е по- близо до жп.спирката, на него ще се именува спирката. Започнало здраво мерене, под погледа на хора от двете села.
Разстоянието и решението в крайна сметка били в полза на жителите на село Дунавци, тъй като центърът на селото бил по- близо до местната жп.станция.
Така дунавчани се сдобили и със спирка на трена, а шейновци следвало да ходят до Дунавци, ако искат да се качат на него.
Близо век по-късно наследниците на спорещите от двете села нямат такива тревоги. Повечето дори не подозират за жп.страстите, „тресли“ техните дядовци и баби. И техните баби.
Това, което сега те искат от новите тренове и жп. спирките е да са чисти, модерни, удобни, безопасни и най- вече- топли и да идват навреме.