Р
Всяко чудо за три дни.
Е казал народът ни. И е познал.
Тумба- лумба за три дни, важи за всяко нещо в живота ни.
Така стана и със звучно огласилия местния мегдан първи местен референдум. За Бузлуджа.
При това не съдбата му, както спекулативно бе представен в мнозинството му от неговите трубадури, а за това дали Община Казанлък като юридическо лице, в случая и като институция на всички граждани тук, да го получи безвъзмездно, /разбирай от държавата- без да дава пари за това/, за да го управлява и стопанисва в рамките на 10 години.
По същество това се питаше.
Дали да го вземе Община КАЗАНЛЪК ОТ ДЪРЖАВАТА, КАТО ПОЕМЕ ВСИЧКИ ГРИЖИ И РАЗХОДИ ПО ПАМЕТНИКА, КОИТО ИНАЧЕ АБДИКИРАЛАТА В МНОГО ОТНОШЕНИЕ И НАЙ- ВЕЧЕ И ЗАРАДИ НАШЕТО НЕГРИЖИРАНЕ КАТО ГРАЖДАНИ ДЪРЖАВА, по паметника.
Разбирате ли какво ни, ви питаха всъщност в неделя.?
Оттук нататък е всичко оставало.
Референдумът – мина.
Според резултатите и числата- неуспешно. Но и това е въпрос на тълкуване, защото за подкрепилите го, малко над 11 хиляди души от общо малко над 12 хиляди граждани, участвали в него, от общо близо 62 хиляди с право на глас, са казала ДА.
На безвъзмездното предоставяне от държавата на паметника, който следва да се стопанисва и управлява от община Казанлък. НЕбезвъзмездно.
Схващате ли разликата?
Отделен е въпросът кой, с какви други мотиви е отишъл да гласува в неделя.
Понеже и аз се разходих до урните, и не само до тези в моята секция, в която гласувам, чух всевъзможни обяснения по отношение на това: кой и защо подкрепя референдума.
Или не го подкрепя:
Според някои „фенове“ на референдума от Източното в Казанлък, „като вземем Бузлуджа, щели да ги пращат там на постоянна работа да метат“.
Други пък си чакаха порцията от 50 лева, за които шегаджии очевидно им обещали да си търсят парите от СИК-овете.
За трети – подкрепят референдума, защото искат паметникът да си върне предишния блясък и соцреспект.
За четвърти Бузлуджа е торба с пари.
За пети е носталгия по друго време, за шести – ангажимент по служебно правоотношение. За който може и да им се търси отговорност.
Ще им се търси отговорност.
За седми е -партийна лоялност.
И така нататък.
Може до безкрай.
Тези с НЕ-то основно излагаха икономически доводи, прочели отвъд шербетните приказки по възхвала на начинанието и „други неща.“
Счетоводни, документални, исторически. Фактурни.
Имаше и противници ВЪОБЩЕ на идеята да се опазват и грижим за паметници от другото време, защото „още Костов ги бил срутил“.
И тук може до безкрай.
Но не е нужно.
Анализът на гласуваното по секции и квартали е също интересен. Много интересен даже. И профилът на гласувалите. И професионалните им ангажименти.
Но това е друга тема. Далеч по-интересна от резултата от референдума и причините той да не успее.
Със сигурност социологията би надала ухо за нея.
Фактът, че в деня на самия вот за референдума и кметът на Община Казанлък Галина Стоянова заговори за това, че Бузлуджа е национална кауза, и видите ли, „нашият референдум е вид национален“, вече означава много други неща.
В името на обективността, първа за това заговори икономистът Живка Железова от ИТН, която е част от Общинския съвет на Казанлък.
Но всичко това е вече история.
Защо обаче не успя референдумът?
Е въпрос, на който в Община Казанлък е добре честно да си дадат отговор. Като потърсят честно и обективно многото отговори и причини за това. Без да търсят под вола теле.
Не го ли направят, напред във времето, каквото и да последва от страна на общината като ангажимент по паметника, ще се сблъскват челно с многото граждански бариери.
Добре е и да отчетат, че мнение, различно от правомисълта, по техните мерки, не е непременно вражески обстрел или „зли очи“, а друга гледна точка. Интелигентните хора уважават другите гледни точки.
А мъдрите хора- използват хитро другите гледни точки.
А и нали в крайна сметка, истината се ражда в спора. Или?
Не е ОК да има много истини?.
Със следващите редове не ангажирам никой, освен личната си позиция.
И така, защо не успя първият местен референдум в Казанлък, който емоционално и не само емоционално ангажираните в него порицаха прибързано града , че отново потвърдил прозвището си на Дремиград.
И за който в местната хазна бяха заделени 120 хиляди лева.
Вие сега ли откривате топлата вода?
Та Кирков, не Чудомир още преди повече от 120 години ни е поставил тук диагнозата на тукашния манталитет.
Който с десетилетията гордо защитава това. Било с битието си, с с „гражданското си отношение4, с културните си проекции, с малки изключения. Е редно да кажем, заради стойностните неща, които в това отношение Дремиград е виждал и създавал.
Референдумът за безвъзмездното предоставяне от страна на държавата на стопанисването и управлението на Дома – паметник на Бузлуджа на Община Казанлък се провали,
защото не се каза ИСТИНАТА.
Това като основна причина. И като най- просто обяснение.
Колкото и да сме Дремиградски люде, имаме инстинктивно усещане за истината: когато ни я спестяват, когато ни я опестяват, или когато просто ни обливат със шербет.
Или когато постистината има и десерт.
Местната власт така и не артикулира истината за последствията, истинските ангажименти и всички последващи отговорности и харчове от придобиването на правото за стопанисване и управление, макар и за 10 години на този паметник.
През цялото време се говореше само за парите, които били осигурени, тези прословути 7 милиона лева, :за които още дори не сме депозирали самия проект, понеже срокът е до края на януари догодина,/ гъделичкаха ни по емоционалната струна, избягваха се острите въпроси, заобикаляха се неудобните питания или бяха обезсилвани от упор.
Обяснението, че имаме успешен досегашен опит със социализацията на тракийските могили не бе добро сравнение и не върша работа, защото нещата не са съпоставими.
Дори само затова, затова, че откриването на могилите и заплащането на свършената работа, на откривателя, покойният д-р Георги Китов, на работещите с него, бе поето от чужда фондация, и от държавата. Стопанисването на могилите и днес е от Общината, която обаче разпределя субсидии от държавата за заплати и издръжка, като самите могили са също доходоносни и с част от тези средства също се поддържат.
До това положение обаче е извървян много път.
И много години. Двайсет.
Има и други причини: За неуспеха.
Малкото време. Безспорно.
То също препъна референдума.
Когато задаваш на хората един такъв важен въпрос, който ще породи много други въпроси, е нужно време. За да отговориш или обясниш честно отговорите по тях. Или мотивите си. И ползи- минуси. И разходи- приходи.
Не е вярно, че хората не чуват. Просто им е омръзнало да ги премятат. Или лъжат направо.
Хората обичат честните разговори. Дори да са нелеки.
Лошо избрани агитатори и лица на кампанията за агитация за референдума. В мнозинството си.
Част от тях са хора с пари и възможности, и партийни пристрастия, които обаче назад във времето не си мръднаха пръстта да направят нещо за паметника. С тайната надежда, че БСП, която 10 години не си взе паметника от държавата, когато кабинетът на Бойко Борисов в първия му мандат им го даваше на тепсия, ще си вземат Бузлуджа, „като дойдем на власт, защото паметникът иска много пари, а партията няма такива. Трябва с държавни средства.“ Лично съм преследвала трима лидери на БСП с този въпрос, назад във времето. И получавах тези отговори.
Е, не дойдоха .На власт. Макар с днешна дата техните лидери да твърдят, че ако еди- какво си, те щели да я поискат. Ама „късно е либе, за китка“.
Със сигурност, ако сред агитаторите за референдума имаше от онези, с белите коси, ветерани от строителите, хора, които са оставили много от своя живот там, порасналите някогашни момичета и момчета, чийто бащи са работили по скелетата на Бузлуджа, щеше да е с една идея поне по убедително и .. емоционално. Когато си оставил сърце в нещо си, то личи.
Липсата на визия – какво правим после.?
Отвъд общите приказки.
За част от Дремиградското гражданство, което не се разходи до урните, а и за част от това, което се разходи, остана загадка какво правим, аджеба, после. Когато заветните 6 милиона и 9000 хиляди бъдат усвоени.?
Спорните моменти по казуса, изникнали в хода на кампанията, също дадоха своето отражение. Както и почивният странно защо петък, преди референдума. За парламентарни избори няма такъв армаган, но за местния референдум имаше. Защо?
Обжалването на решението на Общинския съвет за отпускане на 250 хиляди лева, според общинската власт като Временен заем“ а според взетото решение просто актуализация на местния бюджет в разходната му част, което от партия „Възраждане“ жалят в Административния съд.
С основание.
Подранилата обявена обществена поръчка за проекта и последвалата ѝ отмяна от кмета , при вече две подадени заявления за участие, също създадоха впечатлението, че „има нещо“ и се бърза.
Публичната липса на НЕ мнението за Бузлуджа.
То вървеше само в социалните мрежи, с доволно количество хейт.
В обругаването на НЕ мнението имаше дежурни по правомисъл, както винаги е било, които скоростно олайваха дръзналите да кажат нещо различно. Да изразят дори съмнение. В този „правомислещ щурм“ се включиха активисти на Гражданския консултативен съвет към кмета, общински съветници, основно от ГЕРБ и БСП. Последните напоследък са изключително добри в политическото си дилърство.
Дано да е само от емоционални подбуди.
Включиха се и други. Дежурните други, с аватари от целия зооспектър.
Правило в политиката:
Остави балонът, който надуваш, да издишва леко от едната страна. Иначе рискуваш да се пукне с гръм и трясък. И да се чуе надалеч.
И точно това се случи тази неделя, 17 ноември.
Добре, че полицията намери онзи добър Даниел от Варна, дето докара по нощите един загубил се младеж до родния му дом в Стара Загора, че разсея навалицата от микрофони тук.
Бузлуджа е голям залък.
А когато поглъщаме големи залъци, трябва да сме готови: или да дъвчем внимателно, бавно, сдъвквайки старателно всяка хапка, или ще се задавим в гълтането.
Последното крие в себе си много рискове, особено ако нямаш под ръка или в близост някой, който да те потупа по гърба. За да изплюеш големия залък, с който си се набарбаляцал.
Имаме около две седмици, за да разберем в случая кой ще е тупалката по гърба, за да не се задави общинската власт от „големия залък Бузлуджа“.
Дали това ще е областният управител, като представител на държавата, който не е сред големите фенове на Бузлуджа, или групата съветници на БСП.
Последните в нощта на референдума бодро обявиха, че дори да няма изискуемия процент за бодро обявиха, че при мнозинство от гражданите, отговорили с ДА, ще внесат в Общинския съвет предложение кметът да поиска паметника от Областната управа, респективно от държавата.
Така Общинският съвет отново може да се превърне в „гумен печат“ и дилаф за горещия картоф- Бузлуджа.
Който би следвало или да излезе с достойнство и да извади с достойнство мерака на местната власт, или да натресе на гражданството воден от емоция, мечти,, планове за туризъм или просто тънки сметки, „залъкът Бузлуджа“.
Политически сметки.
А те, тънките политически сметки винаги, ама винаги имат и финансово изражение.
Правенето на политика с идеали и каузи в България, отдавна е тема за историците, погребана може би заедно с онези, за чиято възхвала бе издигнат уникалният като архитектура монумент Бузлуджа.
Който внуците на същите тези идеалисти щедро и безпощадно обезкостиха. А част от тях гледаха безучастно.
Бузлуджа е национална кауза, каза преди дни кметът Галина Стоянова.
Правилно.
Може би и затова Дремиград се смълча за нея и отказа да я припознае?