Визитка:
Когато комиците започнат да говорят сериозно за важни неща, значи работата е станала много сериозна.
Когато комиците заговорят за Вселенската разплата, значи отдавна сме минали онази граница на безгрижието човешко, че да подминем със смях всичко това.
Очаквах весела среща, а всъщност се получи един много сериозно тъжен разговор за ДНЕС.
Макар после публиката да се смя през сълзи час и половина на „Комикадзе на КръстЮпът“. Стендъп комедия, подарък от покойната му вече съпруга Елена, за неговия 60-ти рожден ден.
Кръстьо Лафазанов.
Бе един от гостите на първия театрален фестивал за комедийни спектакли в Павел баня тази година, проведен в седмицата около рождението на туриеца Димитър чорбаджийски-Чудомир.
Гостува за първи път в града, заедно със своя син- негов озвучител и музикант.
Със сигурност стоматологията, на която според майчините планове е трябвало да се посвети Кръсто Лафазанов, е изгубила един сърцат и весел зъболекар, за да спечели театъра. И най- вече публиката.
Отвъд веселия и сърцат човек на сцената, често дори и леко глуповат в невероятните си роли, зад завесата и отвъд ролята Къци, както го наричат колеги и публика, е един много вглъбен, дори малко тъжен човек.
Който не престава да вярва в доброто и да го търси, да го прави.
Убеден, че само ако си дал, може да искаш и да се надяваш да получиш.
Роден е на 18 юли 1961 година във Варна в семейство на потомци на бежанци от Въмбел, Костурско. През 1985 година завършва актьорско майсторство за куклен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Елена Владова.
Отвъд театралните си превъплъщения, заедно със съпругата си Елена Начева са и автори на две книги:
„Засукани финтифлюкани приказчуни“ и „Пълнолудие или две кофи смях“.
Господин Лафазанов, вие сте актьор. Напоследък театърът влезе много дълбоко в живота ни. Как се справя един актьор, комик, с тази театрална комедия, която залива живота ни?
Тази комедия не е хубава, не е красива комедия. Тя е жалка комедия. Хората го усещат. Това не е комедия, според мен. Истинската комедия създава радост. А тази комедия, на която ние сме свидетели, не създава радост, а напрежение. Тегоби, и хората вече се отръпват от този политически театър. Какво мога да им препоръчам на тези от политическия театър? Да бъдат хора. Да мислят за публиката си, да я карат да се чувства добре, да я радват, защото това е взаимно. Не можеш да правиш театър, когато нямаш публика. А тази публика става все по-малко и по-малко при тях. Това е най- страшното: че хората губят доверие, губят смисъл, не виждат смисъл в живота и започват по някакъв начин, чрез своето страдание, да стават лоши. Защото, когато виждат около себе си само лошо, те не могат да бъдат добри. В тях се ражда нещо друго, което с всеки изминал ден става все по-голямо и по-голямо. Някаква вътрешна съпротива към всичко това, което се случва навън. Не знам дали ще успеем да направим така, че нашият театър, говоря за истинския театър, театърът на Шекспир, на Вазов, на всички наши поети и писатели, които са писали, искали са да изразят някакви чувства, за да разчувстват хората, да ги направят по-щастливи да отключат сърцата им за добро и истински чувства. Мисля, че това е истинският театър. Нека хората идват в истинския театър, а не да стоят в този, житейският театър и да гледат всяка вечер политически театър, който им къса нервите и не виждат смисъл в това.
Имате ли идея кой и как трябва да дръпне завесата на „онзи театър“?
Завесата е дръпната, само трябва да се появят артистите. Но тези артисти трябва да обичат публиката. Те трябва да работят за публиката си, те трябва да обичат хората. Хората са ги избрали. Дали са им някакъв шанс, доверие, което не означава, че като станеш политик и хванеш властта в ръцете си, ти трябва да унижаваш народа си и да не мислиш за него. Трябва да се мисли за хората. Не може хората в други страни, пътувал съм, пътувам, виждам, да се чувстват по-добре, и то българи, които са в чужбина. Те се чувстват по-добре там, отколкото в собствената си страна. Не съм съгласен, не искам така да бъде. Понеже направих повече от 20 представления в различни градове в Германия, там срещам хубави, усмихнати, щастливи хора, българи, пред които играя. И си казвам: колко хубаво щеше да е тези хора да са тук. Да дават труда си за нашия народ. Да печелят от това, че са тук, а не да ходят да работят ангария на чужди хора и въпреки това да са по-щастливи от това. И да получават може би и малко повече, отколкото биха получавали тук. Повечето от тях тръгват, искат пак да се върнат тук, но като си дойдат тук и видят, че е същото нивото, ако не и по- лошо и разочарованието е много силно.
Значи пак опираме до публиката? Фактът, че тази публика тук позволява самодейци да й правят спектакли, е проблем на публиката, не мислите ли? Кой гледа лошо представление?
Ами да. Ама и никой не иска. Публиката им дава шанс да играят, но те не искат да играят. Затова и не могат дълго да се задържат на сцената. Защото тази публика повече няма да им дава шанс да играят, няма да си купува билети за техния театър.
..купуват, г-н Лафазанов, купуват…билетите. В прекия, и в преносен смисъл.
Добре, ама според мен ТЕ им купуват билетите. Не публиката сама да си купува билетите.
Май това е проблемът. Че влизаме аванта на театъра?
Има хора, които сами си купуват билетите, очакват, искат нещо ново като се появи, дават му шанс. Ама то това новото, е много по-страшно от старото. И този шанс вече съвсем изтънява, изтънява и тази нишка, която е, тя ще се скъса в един момент. Те просто няма да имат никаква публика. Ще трябва да си търсят публика навън. А там, онази публика е по-претенциозна. Тя е видяла за какво става въпрос. Тогава вече шансовете на тукашните самодейци са… Ако можем да им намерим друга публика, която да ги слуша и да ги изнесем, като че ли ще е най- добре.
Какво ни играят в момента?
Играят ни, просто ни играят, искат да ни покажат колко мислят за нас. Според мен има една огромна баница, която трябва да се разпарчатоса. Има едни парчета, има крайчета. Има места с повечко сиренце, има места с повечко мазничко. И тази баница, сега едните искат повече сиренце, другите искат да им измъкнат сиренцето, да им дадат крайчето. Тези обаче не са съгласни да си чупят зъбите с крайчето и докато те се разправят за това, баницата изстива, изстива и в един момент за нищо не става. Баницата. Обаче те искат да си я парцелират и да се знае: „това със сиренцето искам да е мое, ти вземи мазничкото. Не искам мазничкото, искам със сиренцето“.
И няма да мирясат, докато не се разпредели тази баница. Не знам колко остана от тази баница, може би само някакви крайчета, ама те искат и тях като чели да оглозгат. Да не оставят на народа и парченце дори, коричка.
Според мен никой не иска такава баница…
Хората не я искат вече тази баница, но ония си я искат. Да си е тяхна си. Да не я дават на други. Добре, ама не може да се яде толкова много баница. Ще се запечеш в един момент. Баница, баница, ама байгън от тази баница! Не знам колко е останало от тази баница, че продължават. Явно има още.
Има ли аналогия животът, който живеем сега, с някой спектакъл, театрално заглавие?
Разбира се. Имаше едно представление на Юлия Огнянова, която правеше такива хубави представления за политиката. Участвал съм в такова представление, което се казваше „Театрален дует за горния етаж и долния етаж“. Играеха се две различни представления по едно и също време. На горния етаж се играеше пиесата „Баня“ на Маяковски, а на долния –„Самоубиецът“. Това беше висшестоящите и нисшестоящите, какво се случва горе и долу. Беше такава хубава политическа сатира! Хората идваха, смееха се. Всичко това беше направено като клоунада. Хората идваха, виждаха, идентифицираха героите, политиците. Просто и сега всичко е толкова актуално, всичко е толкова едно и също, но като че ли на едно по-гадно ниво, по-изтънчено, по-безскрупулно.
Търси ли все още такъв тип, политическа сатира, българският зрител? Или търси другото-халтурата, онова лекото за смилане, директните послания?
Той търси всичко, в зависимост от това на какво ниво е. Не можем да кажем на публиката: тази е лошата. Всеки има някаква необходимост, която търси. Хората сега сякаш са малко по-ограничени, сякаш са и по-изстрадали и искат нещо леко, на което да отидат и да кажат: искам някакъв отдушник. Хубаво е да има някакъв отдушник, да, но е и хубаво под отдушника, отдолу, да текат едни течения, които и да възпитават. Не може само със смях, това наистина е хубаво, но не може. Зад този смях има много тъга. Човек трябва да види самоиронията, да се постави на мястото на различните хора и те да се идентифицират с това, което гледат и да станат малко по- добри. Да се събудят чувствата им, да заговорят сърцата им. Това е смисълът, според мен, на театъра.
Защо това правило няма изключения: че хората, които играят смешни неща, комиците, са винаги много тъжни и много дълбоки хора?
Не мога да го обясня. Зависи това от живота, който човек е имал и който има. Може би комиците са малко по-чувствителни хора и това, което се случва го приемат много по-дълбоко в себе си. И искайки по някакъв начин да го преодолеят, те започват да му се надсмиват. И по този начин като че ли комикът, човекът, по някакъв начин израства. Защото стои над тези проблеми. Те са вътре в него, те са дълбоко в него и той не може да избяга от тях. Може само да ги покаже по смешен начин, хората да ги видят и да си дадат сметка за какво става въпрос.
Какво не успяхте да вземете от живота?
Мисля, че успях доста неща да взема и много неща да раздам. Защото не може само да вземаш. Най- ценното нещо, което аз осъзнавам, ходейки на свято място като Света гора, където материалното е на втори план, аз виждам там хора, които само дават. Те не вземат. Нужно им е много малко, а дават много. Но кой колкото дава, толкова и получава. Вселената е една енергия, една топка от енергия. Каквото даваш, огледалното ти се връща. И вече вселената не отлага разплатата дълго, за после, а всичко се връща, случва се сега. Много бързо идва разплатата. Затова и човек трябва да мисли за тези неща. Да, вземаш. Искаш да вземаш и още, и още, но къде ще го носиш всичко това? Направи някой човек щастлив. Колкото повече хора направиш щастливи, толкова по-щастлив си и ти.
сн.Стъргалото, Фейсбук