Н
Части от макети на творби, видели или невидяли бял свят, гипсови отливки на бъдещи паметници , литература и други ценни експонати от ателието в родната къща на скулптора от Ръжена Димитър Копчев, се търкалят по пода и столовете в малко и подложено на безпощадна влага и течащ таван помещение, в затвореното повече от петилетка вече заради влага 97 годишно читалище в казанлъшкото село Ръжена.
Причината да са там е благородното иначе намерението на Настоятелството на читалището в родното село на твореца, да направят музейна сбирка, посветена на своя именит съселянин познат в страната и малко познат сред свои, и крещящата нужда от ремонт на покрива и тавана на културната обител на селото.
Единствената.
От петилетка читалището на практика не функционира, въпреки положена дограма на прозорците и частичен ремонт, правен преди няколко години. Основната причина за това състояние е спешната нужда от основен ремонт на покрива и тавана, за които кметството на селото и Настоятелството нямат нужните средства.
Препънали се и в различни кандидатствания по проекти и програми.
Сега за необходимите около 60-70 хиляди лева се надяват на бъдещата Инвестиционна програма на Община Казанлък за следващата година. Дотогава Настоятелството „стиска“ всяка стотинка от своя малък бюджет. Не харчи нито лев от субсидията си за дейност и разчита на благотворителни базари, от които да допълва нужната сума.
И тази година от читалищното настоятелство на „Светлина-1928“ организираха благотворителен базар, трети поред, с надеждата да допълнят още средства към нужната сума. Само от съботната им разпродажба са събрани 1250 лева, надяват се да я допълнят и с участието си в коледния базар на 24-ти декември в Казанлък.
За скулптора Димитър Копчев се знае много в професионалните среди, малко от ръженци и още по- малко останалите граждани.
А всъщност авторът е един от ярките представители на българската скулптура до 1995 година, когато постепенно се оттегля от професионални изяви, а през февруари 2009-та година, си тръгва от живота.
Масово, по паметливи казанлъчани свързват името на Димитър Копчев със скулптурата на големия българин, септемвриец, намираща се до Крънското ханче, посока Шипка. До началото на демократичните промени младоженци чинно поднасят венци на този паметник, а мястото край него е облагородено.
Сега паметникът и района около него са потънали в бурени и отпадъци, а за памет пред септемврийци и делото на твореца се сещат спорадично веднъж в годината представители на леви формации.
Кой е Димитър Копчев?
На 2-ри декември се навършват 103 години от рождението му. Роден е през 1921 година в село Ръжена, Казанлъшко.
За приятелите си и старите ръженци той е известен и като Джери Бътън, / на англ. бътън- копче/.
Името идва по линия на дядо му, който е бил абаджия или шивач на копчета, което дава и новата фамилия на рода.
Расте в будна среда, като ярък потомък на двата си забележителни рода:
Бащиният му род води началото си от Трявна и Плачковци, майка му е местна жена, от будно семейство.
В свое изследване за живота и делото му краеведката Лилия Димитрова пише, че „подгонени от турците, прадедите му забягват най-напред в махалата Селце в балкана. По-късно се преселват в с. Мъглиж, докато най-после една голяма родова колония се установява в Ръжена и създава източната махала, която и до днес се нарича „Мъглижка”.
Чичо му Добри Станчев Копчев завършва Педагогическото училище в Казанлък и дълги години учителства в родната Ръжена. Бащата на бъдещия скулптор Колю Копчев е строител, известен дюлгерин. Учил е занаят при италианеца, който е съградил огромната „Шипкова къща” в центъра на Казанлък. Работил е по строежа на мостовете от Казанлък до Конаре, по училищата. Бил е един от майсторите при изграждането на църквата при Чинакчийските бани /днес село Ягода/, в . Борилово и много други“.
Родната къща на Копчев, досущ като творбите му, е оставена от наследниците на произвола на съдбата. Макар съпругата му да я посещава веднъж годишно.
Въпреки това и днес имотът в селото е интересен за любителите на архитектурата, защото къщата е двуката, с вътрешни стълби и е много различна от останалите жилища в селото, с характерната за жилищата на Подбалкана асиметрична едноетажна къща.
От дете Димитър Копчев се научава да свири на цигулка, живее в арт среда, споделяна и от забележителни литературни и музикални вечери.
В дома им живеят и други учители от местното училище. Сред тях е учителят Желю Попов, който е е и художник. Понякога той рисува с масло пейзажи, дори портрета на Лев Толстой. Всичко това радва и душата на малкия Димитър, събужда у него любов и интерес към изкуството.
Но за възпитанието му и създаване на интерес към духовното, изключително значение в живота му има баба му, по бащината линия – Куна, за която Копчев приживе казва, че била и „невероятна готвачка“.
Завършил гимназия в Казанлък, Димитър Койчев заминава за София и постъпва в Художествената академия, където приятелите му го наричат Джери Бътън, защото на английски „копче” значи „бътън”.
От студентските му години и малко по-късно датират връзките му с известни български интелектуалци, като Ненко Балкански, Дечко Узунов, Иван Башев, с който е съсед, Веселин Ханчев, Николай Райков, Филип Кутев, Илия Бешков, а в последствие Пеньо Пенев, които връзки спомагат за интелектуалното му израстване като скулптор.
За приятелите си, Джери Бътън е абсолютен аристократ.
В спомените на Лилия Димитрова може да се открият интересни факти за познанството на Димитър Копчев с Чудомир.
Според нея, която е Чудомирова племенница, Копчев не е бил благоразположен към писателя Чудомир. Признавал творческите му постижения, но като човек не го приемал.
„Още като ученик в Казанлък, като срещнех Чудомир аз бягах. Имаше нещо, респектиращо в него и ме плашеше. Пък и обичаше да се подиграва, а на мен не ми беше приятно“, пише в спомените си ръженецът.
„Но най-голямото ми огорчение от Чудомир дойде, когато по негово предложение свалихме две мои скулптурни фигурки на деца, които бях поставил на пиедестали от двете страни на входа на парка. Бяха изработени в ренесансов стил, но той не ги харесал. Кой съм бил аз, та да си позволявам такива скулптурни работи, лъжел съм за това, че паметникът на Вапцаров в Димитровград е мое дело, та се наложи да показвам документи, за да се защитя.
Не зная , защо се държеше с мен така. Бях малко затворен, вглъбен в работата си, не твърде общителен. Може би това не му харесваше. Макар, че и аз като него останах да живея в провинцията, в родното си село Ръжена”, казва още скулпторът Димитър Копчев.
За около 3 години Копчев е назначен като скулптор в операта в София, чрез конкурс, който той спечелва. Оттук датира и познанството му с артиста Константин Кисимов.
Едно от големите му житейски приятелства е това с поета Пеньо Пенев. Споделя с него и последния му ден.
През 1955 година ръженецът Димитър Копчев заминава за Димитровград. Възложено му е да направи паметник на Никола Йонков Вапцаров за първия младежки парк, носещ неговото име.
На Копчев му е дадено ателие в Младежкия дом в града и той започва работа върху скулптурата на Вапцаров. Пеньо Пенев всеки ден се отбива в това ателие и докато Копчев работи с длетото и камъкът оживява под сръчните му ръце, Пеньо чете своите стихове. Заедно обсъждат поезията и скулптурата, споделят житейските несгоди, семейни неразбории или радости.
„Пеньо беше достоен за завиждане“, споделя приживе Копчев.
„Благ, добродушен към трудовите хора, а съжаляваше нечестивците. Наричаше „мерзавци” кариеристите, доносниците и някои партийни ръководители… Беше буен, неудържим и изричаше силни думи“, ще каже още за приятеля си поет, но след години скулпторът.…
Димитър Копчев споделя и последната вечер с Пеньо Пенев, последната вечер преди смъртта му.
Пеньо е на гости у Копчеви, /Копчев наскоро се е оженил за красивата лаборантка Надежда Славова и очаква дете/. Бързал е да си отиде, защото трябвало да работи върху някакво стихотворение, което да предаде сутринта в редакцията.
„Сутринта трябваше да заведа жена си в болницата, където лежеше за задържане, а после да отида в хотела при Пеньо“, спомня си Копчев.
„Но какъв ужас! Не мога да го опиша. Бяхме посрещнати от една медицинска сестра, която смутена и със заекване каза: „Вашият приятел, поетът, е в моргата, но още е топъл…” Сега зная само едно и го заявявам отговорно пред съвестта си и историята: Пеньо не е искал да се самоубие. Той направи трик, за да предизвика внимание и съчувствие към себе си, но това му струва живота.”
Дири
Освен този паметник- на Вапцаров,, дело на Копчев са и още бюста на Пеньо Пенев в Димитровград, на Желю Манолов, един от първите български летци, на Андон Черковски в Раднево, паметникът в село Верен, скулптурният портрет-глава на Веселин Ханчев. Участва в колектива по изработването на фриза на Дома – паметник „Александър Стамболийски” в София, има многобройни пана, релефи, фонтани, паркова пластична украса, като Чешмата на бригадирите в парка на Димитровград и други.
За творчеството получава и наградата на Стара Загора – медал за постижения в областта на изобразителното изкуство.
След Димитровград, Димитър Копчев се връща в Казанлък, където работи като скулптор на парковата украса в града. Дават му ателие в несъществуващата вече сграда в парк „Розариум“, в което ателие често се отбиват Буко Давидов и Чудомир.
Твори много, но остава усамотен, неразбран и вглъбен в своя свят и в любимия си дом в Ръжена. Участията му в изложби са единични.
Пуши. Много.
В последните години от живота си трудно приема всеобщата поквара и потребността да се руши. Споделя, че това го убива.
Отива си от живота самотен, тихо и ненатрапчиво. Погребан е в гробищния парк на село Ръжена, под сенките на близо стогодишен бор.
Оставя в ателието си, освен много заготовки и макети на творби, длета и куп професионални инструменти, голяма част от които с годините изчезват.
Паметта обаче за този достолепен и талантлив, самобитен и интересен човек, ръженец, местните хора, съселяните на Джери Бътън, държат да се опази и увековечи.
Затова и не са се отказали от идеята за музей. Въпреки, че сега тя е натикана в малко стайче и прашасва заедно с акордираното и работещо, но безпризорно в коридора читалищно пиано.
И сегашните, и следващите ръженци, а и не само те, са длъжници на тази памет и този талант.