Със сигурност няма как да подминете тази къща. Особено в тези топли януарски дни, когато вече цъфтят кокичетата.

 За по- романтично настроените казанлъчани, това е къщата с кокичетата. Или „къщата с двата големи бора“.

 Извисяват снаги, над аристократичния дом, който пази спомени за богата, градила и дала много на Казанлък и  страната фамилия.

На фабрикантите Стайнови.

Къщата се намира на улица „Искра“ ,  непосредствено срещу сградата на читалище „Искра“.

 Била е дом на най- предприемчивия и заможен от братята Стайнови- Христо. Който си отива от живота през 1943 година.

 За богатата и интересна фамилия е писано много. Къщата обаче има интересна история и интересни стопани и след Девети септември.

 Когато домът на Христо Стайнови е национализиран.

Дълго време, повече от две десетилетия голямата аристократична къща е Санаториална седмична здравна детска градина, за деца с белодробни заболявания.  През 70-те години домът на  фабриканта Христо Стайнов е предоставен от  казанлъшката народна власт за Детски отдел на библиотека „Искра“, който е съществувал  почти до началото на промените- през 1989 година.

 След това там се помещава и казанлъшкият офис на една от първите частни банки в България- „Тексимбанк“.

 Малко известен факт обаче, е че именно в тази къща, веднага след Девети септември  1944 година, за цели две години  тя става дом на много  известен във военните среди български  офицер.

Единственият българин с генералско звание в Червената армия – генерал-майор от инженерните войски, един от министрите на отбраната на социалистическа България- армейски генерал Петър Павлов Панчевски. Народен представител в първите три Народни събрания на НРБ.

Вчера се навършиха 123 години от неговото рождение.

Участник в боен отряд в Септемврийското въстание. Бивш посланик на България в Китай.

Той пристига в Казанлък през 1947 година, като командир на първото танково съединен в българската армия, което се създава имено в Казанлък.

Генералът е назначен на този пост на 7 октомври 1947 година.

По-късно танковото съединение в Казанлък, създадено от него, ще се превърне в известната Танкова бригада. 

В къщата на Христо Стайнов генерал Панчевски живее заедно със семейството, като за известно време домът става на практика и щаб на това танково съединение.

В Христо Стайновата къща генералът живее две години, като от  октомври 1949 година се връща обрано в София, където поема командването на Първа българска армия и заместник-министър на народната отбрана. Достига званието армейски генерал. Става и командващ на обединение през периода 1949 – 1950 година.

 След тази година, в продължение на 8 години- до 1958 година, генерал Петър Панчевски е  министър на народната отбрана на Народна република България.

 В мандата му като такъв, се случва и един от т най-трагичните случаи на територията на България, получил международен отзвук:

Фаталният полет № 402 на израелската компания „Ел – Ал“, при който загиват всичките 58 пътници на борда.

Случаят е от 27 юли 1955 година, когато самолетът „Локхийд Констелейшън C-69”, собственост на израелската компания „Ел-Ал“, изпълнява полет от Ню Йорк – Тел Авив, със спирания в Лондон, Париж и Виена.

Нещо обаче се обърква. По необясними и до днес причини, израелският самолет прави отклонение от предварителния маршрут и навлиза без разрешение в българското въздушно пространство, в района на град Трън. Обявена е бойна тревога, вдигната е въздушната защита на България.

След отказа да се е приземи, самолетът „Локхийд Констелейшън С-69” е поразен и пада край село Рупите, северно от Петрич. Всички 58 пътници на борда са мъртви.

Случаят има международен отзвук седмици наред.

За генерал Панчевски настават трудни дни, които го преследват до края на живота му.

 Роденият на 25 януари 1902 година, във врачанското село Бутан Петър Палов Панчевски е български и съветски офицер и единственият българин с генералско звание в Червената армия – генерал-майор от инженерните войски.

В някогашния СССР, където пребивава от 1925 година е  бил известен  името Пьотър Георгиевич Павлов.

Преди това младежът от Оряховско завършва Педагогическо училище в Лом и учителства кратко в родното си село.  След погрома на Септемврийско въстание, в което участва, емигрира в Югославия.

Оттам заминава за тогавашния Съветски съюз, където в продължение на 11 години последователно завършва Военноинженерното училище в Ленинград, /дн. Санкт Петербург/ и Военноинженерната академия „Валериан Куйбишев“ в Москва .

След това става началник-щаб на сапьорен батальон в 70-а мотострелкова дивизия. Участва в Гражданската война в Испания през 1937 година като специалист. Взема участие в отбраната на Мадрид и в битката при река Харама.

Близо 4 години е началник на инженерните войски на Сибирския военен окръг.

Началото на Втората световна война го заварва като командир на инженерните войски на Сибирския военен окръг. През Втората световна война е началник на инженерните войски на 24-та армия. Армията е обкръжена през октомври 1941 година , но той се измъква и става началник на инженерните войски на Пета армия.

От май 1942 година е командир на група специални инженерни батальони за големи оперативни заграждения. През август същата година заминава за Северен Кавказ, но самолета му е свален. След като оздравява през ноември 1942 година става началник на инженерните курсове за усъвършенстване на командния състав.

От юни 1943 г. е командир на XII щурмова инженерно-сапьорна бригада към Резерва на върховното командване. Бригадата е придадена към четвърти украински фронт през октомври 1943 година  и участва в сражението при Мелитопол. По-късно участва в боевете в Румъния, Югославия, Унгария и Австрия като командир на XII щурмова инженерно-сапьорна бригада. Влиза във войната с чин подполковник и излиза с чин генерал-майор от Съветската армия.

Завръща се в България през 1945 година. На 15 август същата година е назначен за командир на Първа пехотна софийска гвардейска дивизия. Служи в БНА.

Генерал Панчевски е в основата на арестуването на генералите Славчо Трънски, Денчо Знеполски и други по обвинение, че са съмишленици на Трайчо Костов. Ген. Трънски е арестуван в кабинета на министър Панчевски, по негова заповед.

Цели 11 години генерал Панчевски е и народен представител, в периода от 1950 до 1961 година, като  от 1958 до 1962 година е и Посланик  на България в Китайската народна република.

 След завръщането му в България е пенсиониран.

 Започва почти открита борба с „живковизма“, както нарича режима на Тодор Живков. Именно генерал Панчевски е човекът, сложил това нарицателно на годините управление на бившия първи.

Има сведения, че армейски генерал Петър Панчевски е подбудителят на опита за покушение и преврат от страна на Горуня от 1965 година, когато Тодор Живков е на посещение във Враца.

Според някои информации, през 1976 година, когато пенсионираният генерал е избран и делегат на Конгреса на БКП, иска думата, но  не му се позволява.

На вечерята, след края на конгреса, на неговата маса за кратко седнал  офицерът от Държавна сигурност  ген. Илия Кашев, който е началник на УБО, и му казал: „Яж, пий, защото може да ти е за последно“.

Петър Панчевски  умира при неизяснени обстоятелства в София на 17 ноември 1982 година. Официалната версия за смъртта му е сърдечен миокард.

 Синът му предизвиква аутопсия, в която се установява, че сърцето му е било съвсем здраво. Така една загадка остава неразрешена и до днес и смъртта на генерала се превръща в енигма.

Приживе той има поредица високи държавни отличия: носител е на ордена  „Герой на социалистическия труд“  „Герой на Народна република България“ , ордени „Георги Димитров“ „Народна република България“ I степен, „Народна свобода 1941 – 1944“ и съветските „Червено знаме“ и „Червена звезда“.

Името му и днес е респект сред военните и за жалост почти непознато за цивилните граждани.

На казанлъчани- също.

Днес, къщата, в която прекарва две години от живота си този интересен български генерал е частна собственост- върната е на наследниците на Стайнови.

и

Споделяния:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *