Мечтаел да стане художник. Родителите му обаче искали да стане .. поне архитект.
После искал да пътува и опознава света, понеже имал „нюхова памет“ и като малък забил пръст на картата върху Буркина Фасо- африканска малко позната перла.
Затова и записал френска филология. Не му се получило от първия път, за сметка на от първия път в родната казарма. Веднага го взели там за танкист, след провала на изпитите с френски.
Доста си удрял главата в танка, по негови думи, заради 180-те сии горница сантиметри. Имало обаче позитивен ефект от това, понеже после .. му се получило.
Кандидатствал журналистика и го пиели веднага. След осъзнаването в казармата, че иска да се занимава с писане. За да е полезен на света, по неговия начин.
„Цопнал“ в блатото на професията и не мърда оттам вече 30 години.
За трите си десетилетия професионален живот е имал изключително вълнуващи срещи и случки. За малка част от тях разказва в „Истории от ръчния багаж“- първата му книга, която обаче със сигурност няма да е последната.
Казват му Лорда, иначе си е Георги Милков, заради прощълника му в журналистиката и неговия своеобразен орисник – Иван Славков -Батето, докато младокът от Видин трупа стаж в отдел „Оживление“ на вестник „24 часа“.
Процесът срещу медицинските ни сестри в Либия, отделни срещи с либийския лидер Муамар Кадафи, със Садам Хюсеин, с африкански вождове, с премиера Иван Костов на пирамидите в Гиза или пък със Стоичков в САЩ:
За всичко това Георги Милков разказва в своите „Истории от ръчния багаж“.
Като как да изпиеш повече от литър светена вода на митницата в Рим, само и само да изпълниш митничарска заповед и въпреки това да отнесеш светена вода до килиите на българските медицински сестри.
Или как да дадеш първа помощ на икономистът Левон Хампарцумян, разбил главата си в скален къс на пирамидата в Гиза.
Жоро Милков се срещна със своята вярна публика в Казанлък, в Международния ден на книгата.
Благодарение на „Книгомания“ и поканата на общинската библиотека „Искра“. Която му подари уникално пишещо перо. За продължението.
Отвъд вълнуващата, продължила повече от 2 часа среща, Георги Милков отговори на няколко кратки въпроса на „Стъргалото“.
Името ви се свързва основно с отразяване на военни действия. Били сте военен кореспондент в Ирак, отразявахте процеса срещу медицинските ни сестри в Либия, били сте на военни огнища в Палестина, в Африка.
В момента в Газа ври. Познавате този район. Според вас, има ли друг път за тази част на света, освен това кървище, което се случва сега?
Опасявам се, че светът нито избира, нито налага ставащото. Но се опасявам, че с мълчанието си, с неангажираността си, или по някакви други причини, „тика“ сегашното израелско ръководство да избира този път, който със сигурност не е най- добрият. И това е „ мека формулировка“, защото това е път, който води до ежедневни убийства и терор, води до смъртта на цивилни и то много цивилни и невинни жени и деца, и то много. Което във всяка друга страна би предизвикало доста силна реакция, и то много.
Но тъй като то се прави от армията на демократична страна , ерго Израел е демократична страна, но това, което прави сега в Газа един ден ще бъде обект на международно разследване. Надявам се да бъде обект на международно разследване, защото не оправдава всичките тези жертви. В същото време не постига целите, които са наложени с тази военна операция. А целите са ясни: Да бъде неутрализирано военното ръководство на „Хамас“ и неговата военна мощ и да бъдат освободени заложниците. Сега, седми месец от войната, ръководството на „Хамас“ нито е избягало, нито е елиминирано, нито е убито, нито е заловено. „Хамас“ продължават и не се предават, със сигурност военната му мощ е доста ограничена, но не се предават, и в същото време 130 заложници още не са освободени. Това показва, че изборът за действие очевидно не е правилен и това не го казвам просто аз, не го казваме тук, в България, казва го целият свят. Но освен това го казват и самите израелци. Израелското общество не желае нито война с Иран, нито продължаваща ескалация на насилието, но уви, сегашното ръководство на Израел е избрало този път и върви по него, без значение, че отстрани има някакви критики. Които искам да се надявам, че са по- силни, но не са.
Вие сте емоционален, дълбок човек. Личи от статиите ви, от начина, по който разказвате „Историите си от ръчния багаж“. Кое, според вас, прави света тъжен?
Светът е тъжен, заради нашите тъжни мисли и действия, най- вече. Защото той може да бъде определен като тъжен от нас, които си даваме сметка, че с действията си или с бездействията си, сме го направили такъв. Защото всеки път, когато си казваме, че нещо не зависи от нас и затова някакви неща се случват. Друг взема решенията, друг поема отговорностите. А поема ли ги всъщност? Би трябвало да си даваме сметка, че често пъти и то много често, решенията са ни в собствените ни ръце. Но по една или друга причина ние избираме да абдикираме от тези свои собствени отговорности и да се успокояваме, че светът е лош заради някой друг, а не заради нас самите.
На какво мирише войната, господин Милков?
Мирише на запалени гуми и .. човешки екскременти.
„Истории от ръчния багаж“ развълнува хиляди ваши читатели, отвъд 24 часа и телевизионните ви почитатели. Кога да чакаме следващите „Истории“?
Другата книга вероятно ще се появи, живот и здраве. Защото истории за разказване има много.
Но няма да са от ръчния багаж…
.. но може да са от някой забравен куфар. И да, тя лежи някъде, но не съм мислил за заглавие. Лежи в главата ми, в хиляди изписани страници за материали в записки, в спомени, в истории, които не намериха място в тази, с ръчния багаж. Но да, определено ще има продължение.
Какъв урок научихте от всичките тези 30 години в журналистиката истотиците срещи с различни хора?
Уроците са много, но има фундаментален: помни, че си смъртен.