Изравнен със земята и на практика заличен, е гробът на казанлъшкия розотърговец, общественик, депутат, общински съветник и кмет на града в периода 1902-1903 година Христо Христов и неговата съпруга Елисавета. Общият им гроб се намира в двора на Девическия манастир в Казанлък.
За това, че тук са положени тленните останки на този забележителен казанлъчанин, познат в цяла Европа, който си отива през 1903 година, свидетелства само скромна плоча от черен мрамор.
Миналата година се навършиха 120 години от неговата кончина, която отдавна е забравена от потомците на града.
На практика до преди няколко години все още можеха да се видят очертанията на общия гроб и надгробните камъни, но това вече е минало.
За щастие запазена и все още жива и неотсечена е голямата липа, която хвърля тежка сянка над мястото, в което са положени фамилията Христови.
В момента на практика гробното място го няма. Вместо това там е утъпкана поляна с трева и посетители, които не вдигат глава към манастирската стена, където е сложена плочата от черен мрамор спокойно си се разхождат върху някогашния последен дом на казанлъшкия кмет.
По тревата често могат да се видят и тичащи деца, дошли с родителите си в манастира.
Христо Христов кметува малко: само 7 месеца- от 9-ти септември 1902 до 9-ти април 1903 година, когато умира, но прави забележителни неща за краткото време:
В мандата му започва каптирането на минералния извор в село Ягода, някогашно Горно Паничерево, който по него време е в Казанлъшката околия. Започва подготовката и за изработка на регулационните планове на селата от казанлъшката околия, а село Шипка тогава се сдобива първо с такъв план.
Преди да стане кмет, роденият през 1847 година Христо Христов е известен на своите съграждани с активната си обществена работа и добри умения в търговия.
Завършва висше икономическо образование в Париж. Преди и след Освобождението Христов търгува с розово масло. От 1881 до 1885 година е депутат в Областното събрание, през 1882 г. е окръжен съветник в Старозагорския окръжен съвет и общински съветник в Казанлък почти цяло десетилетие. Христов развива активна обществена дейност в Източна Румелия и в Европа като член на Народната партия.
Розотърговската къща „Христо Христо“ открива през XIX век свои представителства в Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Лайпциг, Грас и Торонто.
Родът Христови притежавал чифлици и големи имоти около Казанлък и селата
В момента на територията на Девическия манастир „Въведение Богородично“ видимо текат ремонтни работи, свързани с озеленяването и газифициране на обителта. Но това не е оправдание, нито индулгенция за видимо занемарените и на практика забравени и изравнени със земята гробни места на хора, оставили диря в развитието на града.
Подобна съдба имат и гробните места на покойните в манастира послушнички и монахини през годините.
Масово гробните места са покрити с големи плевели , а паметните плочи, там, където все още ги има са неразчитаеми, заради оставило следите си минало време, липса на грижа и отношение. Избелели, изтрити са надписите, заличени са и самите гробни граници.
С много търсене се откриват потъналите в треви и висок здравец гробове и на две монахини, от Девическия манастир – Капитолина и Зеновия, които са инициатори и под тяхно ръководство се събират дарения за градеж на красивата манастирска чешма в двора на обителта. Чешмата е открита през 1884 година, за което свидетелства все още сравнително запазен красив гранитен надпис.
Това не може да се каже обаче за самата чешма, която се нуждае от ремонтно -възстановителни дейности и старателно почистване.
Вода в чешмата няма.
С много търпение от красивите бронзови чучури капе по капка, на дълги интервали. От няколко години е задигнат и специалния красив калайдисан съд със синджир, от който можеше да се пие вода.
В задната част на чешмата, там, където са самите тръби, зее голям отвор.
Коритото на чешмата е корозирало, с мъх, плесен, с доволно количество битови отпадъци.
На мястото си, но силно корозирали и повредени са красивите лампи около чешмата.
Срамната за подобно място гледка се отминава с мълчание от посетителите на манастира.
Неразбираемо е защо манастирската управа, Храмовото настоятелство или Старозагорската Митрополия допускат това?
Защо не се предприемат мерки за опазване на чешмата, гробните места, техният уважителен ви?
Неразбираемо е и защо, ако нямат сили или ресурс, имат нужда от помощ, не я търсят? ,
Колкото и далече от Бог или заети с други житейски свои проекции да са хората в обърканите ни времена, ще има и такива, които биха помагали сърцато.
Неразбираемо е това неглижирано отношение, при положение, че Девическия манастир в Казанлък е посещавана обект. Не малко от тези, които ходят в него са туристи от други градове, от други страни.
В тъмните годни на робството и след Освобождението, именно манастирът в Казанлък е мястото, в което намират утеха загубилите свои близки. Търсят надежда страдалците, тешат душата си изгубилите се в Пътя. Манастирът е бил посещавана години наред и от близки на погребаните там и лекувани в лазарета, в който се превръща по време на Шипченските битки манастира, в последните години на Руско-турската Освободителна война.
Сред известните, но непопулярни факти е и този, че в манастира е последния дом и на Леман паша- австро-унгарец, католик, приел исляма. Леман паша е бил част от Османската армия, ранен в боевете край шипка и лекуван в лазарета, където намира и смъртта си.
Стари монахини от манастира разказват, че неговото последно желание, осъзнавайки безсмислието на войната за човешкия род, било да бъде погребан на манастирската пътека, за да може всеки, който влиза, да го тъпче.
е.