Късометражен анимационен филм на работещия в Канада режисьор от български произход и с казанлъшки корени Александър Бояджиев, бе селектиран от секцията „Петнайсетдневка на режисьорите“ на кинофестивала в Кан.
Едно от най- бляскавите в историята на киното събития се откри преди 5 дни и българинът е там, в очакване на премиерата на своя филм, която ще бъде на 22 май- четвъртък.
Това съобщи бащата на кинорежисьора графикът Петър Бояджиев, който е казанлъчанин и вече за 11 поредна година е идеологът и душата на международния фестивал за малка графика „Мини принт“. Проявата е сред основните събития в програмата на Празника на розата. Тази година фестивалът ще се открие на 1-ви юни.
Анимацията, с английско заглавие е Bread Will Walk / или на български- „Хлябът се вдига“/, е описана като сюрреалистична сатира, която критикува свръхконсумацията и дехуманизацията на обществото.
След Кан филмът ще бъде представен в официалния конкурс на Международния фестивал на анимационния филм в Анеси от 8 юни т.г.
34 годишният Александър Бояджиев, който почти всяко лято може да бъде срещнат по улиците на Казанлък, в компанията на своя баща или да му помага в реденето на изложбата „Мини принт“, завършва киноучилището „Мел Хопенхайм“ към университета „Конкордия“ с бакалавърска степен по изящни изкуства, в областта на филмовата продукция.
Бояджиев, известен още като Alex Boya, е много активен на анимационната сцена, участва в конференции и други събития. Той е изградил значителна общност от последователи в социалните мрежи, които с нетърпение следят творчеството му.
Роден е в Монреал , където е известен със своите сюрреалистични, ръчно рисувани истории.
За Националния филмов съвет на Канада той създава филмите Focus (2014) и Turbine (2018), които печелят специални награди на Международния фестивал на анимацията в Отава, а Turbine получава и наградата за най-добър късометражен анимационен филм на NYC Shorts.
В интервю преди няколко дни за БТА Александър Бояджиев говори още за проблематиката и посланията на анимацията, както и за идеята и смисъла на своя филм.
Според него, „заглавието му носи в себе си пластовете на време, очакване, движение и надежда. Както при втасването на хляб, има процес, в който животът се надига; бавно, понякога незабележимо, но със сигурност. То съдържа и игра на думи: не само хлябът като тесто, което набъбва, но и като символ на човешката изправена стойка, достойнство и пробуждане. Това е момент на изправяне, но не с агресия, а с вътрешна решителност. Оттам и връзката с темата на филма – надигането като личен и колективен жест на съпротива чрез близост и въображение.“
Талантливият българин, син на художничката Даниела Зекина, която е с кюстендилски корени и графикът Петър Бояджиев- с казанлъшки, рисува още от времето преди да се научи да говори и ходи. Споделя, че това било съвсем естествено, тъй като е роден в семейство на художници. Първо било като игра, после се превърнало в необходимост. В нещо, без което ежедневието „изглеждало непълно“.
Според Бояджиев- джуниър, филмът му няма специална таргет насочена аудитория. Определя го по- скоро като „до определено вътрешно състояние: любопитство, чувствителност, готовност за потапяне в неочакваното. Това е филм за зрители, които са отворени към въображението, към символиката и към нерационалното. Вярвам, че хора от всички поколения могат да усетят дълбочината на историята, стига да се оставят на образите да ги водят – не толкова чрез сюжет, а чрез атмосфера, ритъм и вътрешна логика, различна от линейната.
Авторът на „Хлябът се надига“ споделя, че „един от основните проблеми, които поставя филмът, е крехкото равновесие на нашия свят. Светът, в който живеем, е подложен на непрестанно напрежение: между поколение и поколение, между технологии и природа, между лично и обществено. Но в сърцето на тази нестабилност стои и нещо много просто и човешко; връзките между близките хора, особено в рамките на семейството. Във филма това равновесие се проявява визуално чрез трансформации, но на по-дълбоко ниво говори за съпротивата срещу разпадането на емоционалната тъкан на общуването.
Филмът не търси да бъде разбран, а преживян. Той е за хора, които могат да разчитат емоционални кодове, без нужда от думи или разяснения; които откриват смисъл в усещанията и в това, което остава между кадрите“, казва още младият режисьор Александър Бояджиев.
Освен в Кан, филмът на българина ще бъде представен и на фестивала в Анеси- Франция, през юни. Премиерата там обаче няма да бъде пропусната от родителите на Александър.
На предложението на „Стъргалото“, този филм догодина да бъде показан и в Казанлък, в рамките на Празника на розата и изложбата „Хлябът на българина“, двамата щастливи родители на Александър споделиха, че дори не могат и да мечтаят за това.
Ето още от интервюто на Александър Бояджиев, пред БТА, в което разказва за своя род и корени в България:
Роден съм в София. Моите родители са професионални художници, които работят в областта на графиката, илюстрацията и живописта. Те имат участия в множество изложби не само в България, но и в Канада, Мексико и други страни. Бях свидетел на техния процес още от ранно детство: рисуването, подготовката на платната, напрежението около изложбите. Моите баби и дядовци също бяха хора на почтеността, със силни морални устои. Винаги съм усещал обич и стабилност в срещите ни в България – те ми дадоха усещане за принадлежност и приемственост.
Родът ми е от Казанлък и Кюстендил. Дядо ми по майчина линия е от Кюстендил- град с богата културна история и известни художници. Дядо ми по бащина линия е от Казанлък- град, известен не само с розовото масло, но и с художествени традиции. В тези градове усещам духовна връзка, някаква тиха основа, върху която човек може да изгради собствено творчество.
Често ли идвате в България?
– Многократно, защото родителите ми винаги са поддържали връзката си със страната и за мен тези пътувания не са били просто туристически визити, а срещи със семейство, приятели и културна идентичност. Всеки път е било пътуване навътре към себе си. В България има енергия, която усещам като продължение на семейния ни пейзаж.
Какво е за вас българският произход в Канада и по света, дава ли ви някакво предимство?
– Българският ми произход в Канада и в международен контекст е за мен богатство. Той ми дава перспектива, възможност да виждам нещата от друга гледна точка, да комуникирам на различни културни нива. Езикът е вход към светоглед, а културата – към ценности. Като гражданин на Канада с български произход, усещам как това ме прави по-гъвкав в комуникацията, по-открит към различията, но и по-здраво свързан със самия себе си.
В ежедневието си често преминавам между два свята, българския и канадския. Това ме научи на адаптивност, но и на устойчивост. Понякога тази двойственост ми помага да откривам нови решения и да изразявам идеи по по-цялостен начин. Тя ми дава възможност да усещам нюанси, които не винаги са видими на повърхността. Българските ми корени носят със себе си една дълбока чувствителност към историята, езика и културната памет, които ме обогатяват не само лично, но и професионално. Вярвам, че това многообразие е не слабост, а сила – особено в контекста на съвременния свят, който изисква разбиране, търпение и способност за свързване отвъд очевидното.
Любимото ястие, напитка?
– Любимото ми ястие е българска баница – с тънки кори и сирене, изпечена до златисто. Любимата ми напитка – кафе, ароматно, гъсто и ритуално.
Как отдъхвате след тежък работен ден?
– Най-добре си почивам чрез безцелно рисуване – без план, без идея, просто да следвам мастилото и да оставя ръката да води мисълта, а не обратното. Това е медитативен акт, в който се губи усещането за време. Линиите се движат свободно по хартията, без очакване, без крайна цел, и именно в това се крие освобождението. Рисуването така се превръща не в задача, а в начин да се върна към себе си; без натиск, без нужда от обяснение.
Понякога също гледам стари филми, без звук, просто заради ритъма на кадрите и движението на сенките. Без реплики и музика образите добиват нов живот. Забелязвам детайли, които иначе биха останали скрити – напрежението в рамото на актьора, играта на светлина по лицето, дишането на самата сцена. Това визуално мълчание ми дава друг вид почивка, не пасивна, а съсредоточена, почти съзерцателна.
Какво ще пожелаете на вашите приятели и фенове в България?
– На приятелите и феновете ми в България бих пожелал никога да не се отказват от идеите си и мечтите си. Да останат отворени към света, но да не забравят корените си. В тях има сила, която може да ги поддържа в най-непредвидимите моменти.