Деца играят вън

Случаят е частен, но симптомът – не е.

 И не е само нашенски, казанлъшки патент.

А национален.

 Което пък обяснява куп други работи .

 Гореща вечер. От онези, в които и  на свечеряване хората са масово навън, кафенетата в градската градина „Искра“ пълни с хора, а парковото пространство наоколо с деца. И баби.

 И  родителите на децата. И бабите на децата.

 Стоим с приятелка, която повече от десетилетие живее в северна страна, известна и предпочитана заради чистотата, реда, спокойствието там.

 Гледаме.

 Деца играят вън.

 По разни начини.

Кой подритва преминаващи бездомни, натирени от стопаните си котараци, кой гони куче, с марка от приюта, кой просто подскача във а водите на фонтана.

 Деца играят вън.

Има  и такива, чийто майки са решили, че тоалетната за деца е точно зад това борче. В градината. И никъде другаде. Нали останалите тоалетни  струват пари, пък друга свястна без пари наоколо няма?

  Деца играят вън.

И „тоалетничат“.

 Играе вън и едно дете.

 Което с голяма пръчка решава, че играта му ще е като пъха дебела пръчка постоянно в отворите на фонтана. Онзи, дето преди петилетка едни други пораснали деца пък сломиха, като се качиха и скачаха от него. Такава игра бяха си измислили големите деца.

Малкият малчуган не скача от фонтана. Само  пъха дебелата пръчка там, където избликва после струята с вода. С пръчката, струята става  инаква. Пръска се. Мокри го. Весело му е. Играта е голяма. Весела игра.

 После пъхва пръчката и в другите отвори. Обикаля ги всичките.Там, където са цветните лампи на фонтана. Или поне се опитва да пъхне там пръчката. Като не стане, опитва на следващия отвор, после на по -следващия, след това в другия отвор с водата и така.

Играе си детето. На една от скамейките е  баба му. Младолика баба. Радва се. Детето  има  игра, не я тревожи, тя може да си гледа без проблем в айфона.

Когато не гледа в айфона, гледа детето. Каква хубава игра има и как хубаво си играе с пръчката във фонтана.

 От време на време, като види, че детето става нервно, понеже не може да напъха добре пръчката в отвора с вода, става и му помага. Да я пъхне там. Всъщност пъха я тя.

 И така . Колкото си искате пъти.

Играта на малчугана с пръчката увлича и малчуганка, за щастие без пръчка. Просто наоколо няма подходяща пръчка.

 Наоколо е пълно с  почиващи си хора. От скамейките, от кафенета, кой в режим „кибици“. Почивно време е.

 Гледат.

 Виждат. А може и да не виждат.  То в тези жеги! Не ти се и гледа. Няма реакция.

 Какво толкова- деца играят вън.

 Северната ми приятелка обаче видимо се възмущава.

 Не на детето. На реакцията на околните големи.  Които не са деца. По-скоро на  липсата на реакция от околните големи. И на реакцията на бабата на детето.

 Което никога може би и  и няма да разбере, че така не  бива да играе.  Че така не се играе.

 И не се прави така.

 Защото така се руши нещо, направено с труда и парите на много хора. И не е игра това. А придобивка за всички.

 Детето с пръчката навярно никога няма да разбере това. Че така не се прави и така не се играе.

Защото обществото, в което расте, не му пука. И му е все тая.

За малкия дремещ  бъдещ вандал.

 А и никой не му казал, че така не се прави. Още по- малко пък домашните му.

Пък и той нали е с баба си?

 А бабите не трябва да са лоши.  

Моята северна приятелка обаче още повече се възмущава.

  Иска да стане и да каже.

На бабата.

 Убедена, че гражданството от пейките и кафенетата, начело с бабата , яко ще я мъмри. Затова, че не разбира, че това е игра. И че деца играят вън.

Възмутените сме две.

 И аз като бабата. Вадя телефона и снимам. Дете играе вън.

И как играе?

 И  си седи кротко казанлъшко гражданство. Гледа играта.

 Пък и  във фейса няма вест, че някой счупил нещо.

 Че да има критика, порицание, възмущение, поощрение. Що пък не?

Нали е общинско? Кой знае колко са откраднали?

 Е, нека пак да се похарчат, че да стане по-хубаво.

 Може пък ида няма вече за  крадене.

 А  и да, колко са невъзпитани  сегашните!

 А някой да им е казал, че не може така да се играе?

 Че игрите са иначе?

 „Е, затова някои предпочитат вън“, казва ми с тъга в гласа, северната ми приятелка.

 Защото това навън, няма да е.

 Поне 20 човека ще са казали още в мига ,в който пръчката се  запъти към отвора с вода.

 И всъщност бабата ще е първата, която ще хване пръчката и ще обясни, че така децата не играят“, продължава  „конското“ на северната ми приятелка.

 Която е българка.

И през болка споделя проверено с десетилетия „чужбинско правило“:

 Че  обществената нетърпимост към вандализма, пък бил той и на три години е нещото, което ясно ни различава от оня свят, към който някои  тичат. С мерак.

 Философията „ не ми пука“, „кво, толкова“, „деца играят вън“,  е нещото, което ни прави вандали.

 Колективни вандали.