Той може би е единственият човек, който си навива часовник за лягане, не за ставане. И единственият такъв, който познавам.
Прави това, защото има безапелационна философия:
Убеден е, че „всичко е сън“. Както и, че „насила можеш да вземеш, но не и да дадеш“.
Затова има кратко и категорично определение за щастието: било просто „смес от химия и хормони“. Както и че „щастливи истински са само животните. Не и хората“. Затова най- важните житейски и бизнес уроци, научил и още учи от животните.
С часове ги наблюдава, анализира поведението им и го пречупва през дребния ни човешки живот и малки еснафлъци.
Определено е несистемен играч.
От онези, чийто характер и философия са много по-интересни от парите им.
С които създава, без да парадира.
Сините му пронизващи очи за секунди претеглят кой „стои отсреща“, просто защото цени времето. И знае, че „единственият начин да го спреш, е като го наситиш“.
Научил се е да прави това. Доказал го е и с най- видимия си „плод“- етнографски комплекс „Дамасцена“. Място, което не се пропуска, ако имате път през Долината. На розите.
Или на красивите гледки към планината.
Стоян Стоянов.
От години преследвах шанса си да се срещна и пиша за него- създателят на „Дамасцена“. Отвъд всичко онова, което с годините се изписа за самата „Дамасцена“.
Личеше му, че е чешит, с който трудно се преговаря.
И уговаря разговор. Още повече, който после да стане публичен.
И отдалеч му личеше, че отказите му за подобни журналистически „рандевута“ не са от снобария или от пиедестала на парите му, а са негова лична философия и избор.
Нищо, че преди години мнозина припознаха именно него в главния герой Течо на едноименен филм, както и като вдъхновител и от роман на хитова българска писателка.
Имаше нещо друго, отвъд всичко това, както и отвъд двете му висши образования и империята от поминък, традиции, бъдеще и красота, която е създал. И създава.
Някаква притегателна странност и заради стотиците животни, които притежава-в ранчото „Дамасцена“, в балкана над него и около розовите си полета. Където е сюреалистична ежедневната гледка на препускащите на воля близо негови 1 000 коня, над 300 елена, които водят жестоките си битки за най- расовата сърна, от десетките, които елегантно посрещат туристи на входа на ранчото. Лебеди, диви прасета и верният му джак ръсел Тирион, който е със специален пропуск за „стъкления дом на баира“, в който си навива часовник за сън. Не за ставане. И верният му папагал Рафи. Капризен като тракийска принцеса.
Любопитството му бе уважено с една случайна, прегърната от Вселената неслучайна среща, която ме отведе при стопанина на „Дамасцена“.
Бях го виждала да пълни калайдисани казани с тонове чували с рози. Да говори като тинейджър, с тинейджъри . И да се държи като такъв. И като професор, с професори.
Да е безпощадно откровен с политици. Да яхва АТВ- то като първи хашлак. С „хашлаците“, на които може да е баща.
Да посреща гости от различен калибър.
Да „говори“ с лошите лебеди и да се усмихва на любознателни малчугани, дошли да погалят дивите коне.
Винаги изглеждаше щастлив.
„Щастието е да намериш хармонията на нещата“, с хлапашка небрежност формулира поредния си житейски урок. Човекът на розите.
Честен урок. Който би свършил работа на всеки амбициозен търсач на щастие. И уточнява: „този баланс е интуиция. Да усетиш, да разбереш, че нищо не притежаваш , а само можеш да споделиш“.
Винаги е интересно да научиш как се оцелява след първия милион.
„Цената“ на след първия милион.
В неговия случай не е било класика.
Нито „стъпка напред, две назад“. Ритъмът бил безпощаден: 18 години назад, преди следващите 18 -напред.
И никога не е било с „пълна газ“.
Бил безпощаден бракониер. По собствените му мерки „най- големият“ в страната.
Отчасти с разплатата си обяснява и „тичането на едно място“ в онези 18 години. В които роднините му го молили да спре да „носи месо“ и да изкара пари за хляб.
Като момче, пораснало по селските ливади на Скобелево знаел, че на всеки му идва времето. „Лъвът“ в него не се отказвал, но и не правел нищо насила. Нито с напъни. Чакал си времето.
Което го насищаш и … го лъжеш. Така запазваш спокойствие и се оставяш на интуицията. В неговия случай, това е успехът.
Било просто. „Големите неща са прости. Но с интуиция“.
Именно тя му подарила най- важния житейски урок: утрешен ден няма. Сменил философията и по отношение на животните. Дал им свобода. Простор. Време. Живот.
Интуитивно.
И до днес прави нещата така: интуитивно.
Хвърля зарове и играе. Със съдбата. С живота. С бизнеса. В мащаби.
Интуитивно. Спрял отдавна да тича назад.
Създава. Със свобода и размах. С интуиция.
Така и живее.
Насища СЕГА-то.
Може би затова и животът му не се разказва в 15 секунди. Като стандартните.
„Минимум две. Години“, с провокативна усмивка поръчва второто кафе за „историческа ориентация във времето“.
„95% от хората могат да разкажат живота си за максимум минута. Или за 15 секунди“, забива пореден пирон в класическата ми житейска философия стопанинът на „Дамасцена“.
„Родил се тук, учил там, оженил се за, родили му се деца“.. Броим.
Не стигнахме до минутата. За живота.
Той обаче насища времето и така го лъже. Затова и неговото време още не е свършило.
Високи са му оборотите.
По тази и причина посъветвал ближните си да не го следват.
Сега обаче всички са в неговата орбита.
Той- в паралелна Вселена.
Не паля цигара с него. Попивам.
За стадото и хората. Които били стадни животни. И също като стадото имат нужда от водач.
И това научил от животните. Не от разплетените ни и безпосочни времена.
Знаеш ли защо водачът върви пред стадото?, пита ме той.
Отговарям като ученичка: за да го води.
Грешен отговор, снизходително цака с поредната цигара.
Тогава защо нямаме водачи, питам аз?
Праща ме при стадото. С 1 000 -та коня. Да видя.
Имат водач.
Доста пред тях.
„Светвам“. Водачът не води стадото. Той бяга от стадото. Стадото няма нужда от водач. А от пазач.
Затова и стадото не следва водача.
Иска си пазача.
Прецаках си всички въпроси за политиката, проектите, които прегръща, хората, които подкрепя, както и той защо НЕ Е ТАМ? И нищо не е в състояние да го накара.
„Гледаме в стадото, а не напред“…
От несистемен играч се учат много уроци.
Утешава ме, че „световното лицемерие свършва“.
Идвали по- добри времена.
Други. С други хора.
Малко оставало до тях.
Интуитивно ми се иска да му вярвам.
Новото време идвало неусетно. С новата си религия- Интернетът.
Неусетно си отивала старата религия- ортодоксалната. С досегашното време. „Неусетно, наситено бързо и незабележимо“.
Как тогава да се спасят човеците от лудницата в живота, без религия?
„Всички сме луди, но в тази Лудница не всички сме достатъчно силни, да си го признаем“.
Пореден урок от житейската интуиция.
На един от най- осмислените български предприемачи- Стоян Стоянов- Дамасцената.
Това за лудницата е смазващо.
Озъртам се за утешение.
На отсрещната маса двама се целуват.
Любовта.
Питам какво е ?
Урок, интуиция, дар?
Следва пореден урок. От животните.
Пита ме виждала ли съм как се бият елените?
Той виждал. Боят на неговите- расовите. На живо.
Дълго се били. Единият почти убил другият. Паднал. И малко преди да спестят на агонизиращия елен мъките, взел, че се надигнал на крака. Станал. Отръскал се. И се втурнал към стадото с женски. С ярост изкормил най- красивата сърна. Най- расовата. И тръшнал трупа й в средата на стадото. Пред очите на победителя.
„ Хубавата Елена“ просто ..бледнее, главата ми „върти“ този „троянски“ сюжет.
Библейски урок.
Ще я убия, но няма да ти я дам.
Най- важният урок в любовта.
Кървав любовен урок от животните, който „дави“.
И обяснява всичките останали уроци от тези интуитивни и като миг 18 години. На хълма, в стъклена къща, със … свобода.
Които времето е пощадило.
Защото е било наситено. С днес. С много интуитивно „днес“, в което „не ме следвайте“, е създало невероятна посока.
С много дири по нея. И с часовник за лягане.
Една друга, неприказка, отвъд приказката за „Дамасцена“. На Стоян.
И уроците на пчелите.
„Не жилят само тогава, когато усетят топлина“.
Във всичко.