След 10 дни ще свири свирката за поредната предизборна кампания, 7-ма за 4 години.
Евалла ни.
Със сигурност тя ще премине под знака на мазните борби в ДПС.
Всъщност в онова емблематично някога ДПС, което сега е с бек вокал ДПС-то на Новото начало и в АСП-то на ДПС-то.
Дано амуджите от онова ДПС направят разликата в цялата тази салата.
Салата, която сами си забъркаха с безусловното си верноподаническо подчинение на техния несменяем и не винаги адекватен Султан. Всемогъщ, велик, безгрешен.
Само допреди 7-8 месеца за активистите на тогава само трибуквената салата- партия и за нейния електорат, думата на Султана-Сокол им бе закон.
35 години никой не смееше да я хлъцне.
Я се усъмнил и тръгнал да я ревизира, я са го посекли. Своите.
Еничарството не е национален проблем. А териториален. Манталитетен.
Примери- вижте старите новини.
През февруари ДПС-то записа исторически лаконичната си и чевръста 20 минутна висша конференция, в която си избра двамата нови подсултани.
Султани, ама ПОД. Под, ама султани.
Пак салата.
И на никой явно тогава не му мина и през ум, че след по- малко от година ще са разпарцалили уж дружината на салата.
Всъщност на едно огромно кьополу. Безформено, безвкусно. Само мазно и плашещо с мазнотията си.
Засега.
Добрите готвачи знаят. Мазното не изчезва. Не се и изпарява. Обира се.
Или се яде. С повечко тесто и яваш- яваш. Инак дави. Тежко става и ти се връща.
За тези, които не познават истинският електорат на ДПС, всичко това е „новина“.
За познавачите – не.
Защото никога членовете и симпатизантите на тази партия не са били нито единни, нито единомислещи, нито пък еднакви- по пари, статут възможности.
И по брой изпити мазни кафета.
Та някъде дори не посягат и към това. Коранът им го забранява.
И само допуснатите близко до Сокола – Султан и после до двамата ПОДсултани, можеха да чуват жуженето в средите им. Ама си мълчаха. Понеже това, което не става с пари, става с повече пари.
А понякога и безплатният страх в доволна доза върши същата работа.
Анадънму?
И ей тука точно е грешката на Сокола-Султан, която всъщност отвори дупка в голямата отдавна сламена къща- ДПС.
При все, че най- вероятно не е негово решението за човека, който взривява Системата сега, по неговия начин, за да го овласти преди година.
Човек, който принципно е ВЗРИВ за СИСТЕМАТА.
Защото той е СИСТЕМАТА.
И беше изключително групаво всички да питаме КОЙ?
Знаехме, но не ни стискаше.
Да кажем, че КОЙ е просто СИСТЕМАТА.
Сега и двамата условно, ни го връщат.
Но в амуджите са мъдри хора и ще си сърбат пората с достойнство. Изричат това с наведени глави. После следва едно смотано“ спокойно, всичко ще се оправи. Ще видите.“ Следват красиви приказки, често заучени фрази само за утешение. Или онази издивяла вече и изтъркана тяхна „Политкоректност“.
Отвъд това прозира същинският страх.
Доловим само за тези, които често пият немазни кафета с амуджите. Или чай.
По- чистата приказка.
Черен, заради традицията .
На чая видимо личи омерзението, срамът, обидата, объркването, че си бил лъган или подвеждан толкова много години.
Че сам си станал мишена, лесна плячка.
Отвъд този срам наднича гневът. Един уж тих, но клокочещ. Гняв.
Усеща се налягане под стиснатите в мълчане или тих шепот устни.
И ще избие някъде.
Със сигурност.
Дали сега, в ранната есен, или малко след есента, когато унижението и страхът, крахът, станат видими и за най- затънтените села и паланки или по- рано, е въпрос само на астрономическо време.
Даже не е въпрос и на Ново начало. А само на време.
И няма Ново начало.
Има РЕСТАРТ.
И ако доскоро беше като ерес, секта, сега и в същите тези най- затънтени села из Родопите или Делиормана , даже не си шушукат, а гласно изричат, че има два проблема Сегашното време:
И те имат имена.
Бойко Борисов и Делян Пеевски.
Двете времена на Едното време.
Никаквото време.
Безпътното време.
Ограбеното време.
Времето на Скачените съдове.
Двете лица на Системата. Която убива .
Двете лица, които взаимно се държат, пазят, бранят, въпреки всичките празнословия, които артикулират и ежедневно бълват.
Борисов и Шиши са просто един медал.
Един венец.
Една верига.
Без тях безпътният Синджир, в който сме се оматали като народ, лесно може да се скъса. И от него да се навърже нов синджир, по друг начин.
Имаме нужда от нов синджир.
Този отдавна ръждяса и ръждата му вече … убива. В пряк и преносен смисъл.
И въобще не е важно дали в името на някакво там етническо достойнство и етническо самозалъгване за минало величие номинират отново повсеместно по организации на „онова“ дето беше ДПС, ама вече не е, Султана- Сокол за водач на регионалните листи, в последен опит да си съхранят амуджите достойнството и илюзиите.
Че нещо може да е друго.
„Новото начало“ на Системата безмилостно и безпощадно поглъща.
Цели региони, съдби, политически биографии, фамилии, бизнеси, минало, и вади на светло в името на захапката скелети от гардероба.
Чупи кокали, досущ като в онези времена на Слънчака, с отглежданите свои санитарни отряди, за да каже и покаже КОЙ кара влака.
На Системата.
И как този влак повече няма да върви с мазни кафета, а ще фучи с 300 към тоталното рухване и заграбване на ДЪРЖАВАта, свлечена и натрошена в краката на Системата.
Докато случайно някъде не се появи чабук- чабук завой с обратен вираж и отнесе от инерцията заради безпощадната скорост на „Новоначалците“ и техния Султан, злите гении на скачените съдове на Системата.
Засега боксовият мач е в нейна полза.
И има нокаутирани.
Противниковите играчи са в затвора или под домашен арест.
И не им е до мазни кафета. Сега поне, не.
И единствената Надежда е в амуджите.
С малко Вяра и Любов да се осъзнаят чабук- чабук, че Системата ги приключва с новоначалието и скороство да влезнат в нов филм.
А КОЙ знае?
Може всъщност някъде вече да се репетира за него?
Политиката е пълна със статисти. И бездарни сценаристи.
И мераклии за малки, вълнуващи и запомнящи се роли.
Ашколсун, halkim!