„Сватба е, българска, .. сватба е ..балканска“..
И онзи подлудяващ тъпан.
Този рефрен с играещи и подскачащи празнуващи / странно какво/ българи, ме преследва и днес- на този 3-ти март. На националния ни празник.
Винаги съм се чудила дали и с какво сме го заслужили.
Щом не умеем да си пазим и браним свободата.
И все сме с поведение на евтини ибрикчии.
„Сватба е, българска, .. сватба е ..балканска..“
Играят хората. Рипат под звуците на тъпана. После ще седнат на софра. Или в близкото кафене.
Веселят се. Тренират. Показват си новите дрешки.
И сукмани. И потури. Символ на яка българщина.
Веят байраци и крещят „Да живее България!“.
Крещят, за да не чуват вътрешните си тихи страхове, които ги убиват Бавно. Но качествено. Дрънкаме небивалици. Слушаме небивалици и лустросани приказки от малките ни важни хора, които редят уж дневния ни ред. Който преди това са ни откраднали, благодарение на нашата глупост.
Заедно с бъдещето ни.
Преди да съм оглушала от поредните фалшиви викове за България и напудрени приказки, мозъкът ми е просмукан от онзи клип, който някой си е „метнал“ в пространството . На поредното отвличане на живо човешко месо за фронта в „Украине“ И на онзи дивашки, безпомощен рев на мъжа, заглушено с ритници и натискане в земята на укрожандарма. На човекът в зелено.
С много зелено.
И тичащото подир своя стопанин уплашено домашно куче.
Безпомощно след тъмния дълъг черен бус.
Събуди се, българино!
„Сватба е.. българска. Сватба е балканска“.
Ехото носи този отчайващ рефрен надалеч. И не отмива потреса, който се дави в поредната подскачаща лелка в сукман на градския ни мегдан.
В носия.
И нещастният ни байрак, който скача заедно с празнуващото множество. Мяткат го като лека жена. На мегдан.
Всеки, който си я поиска, може да си я има.
Погнусяващо е.
Всъщност, какво празнуваме, хора?
Толкова фалшиво, толкова незаслужено. Толкова продажно.
„Ходихме да видим как днес са се били на Шипка“, застига ме рефрен в гърба на пораснал човек.
Баш днес не са.. се били на Шипка.
Но днес си струва да се биеш за Шипка.
Продължавам.
Застига ме аромат от поръчка на „пет кифтета с три бири“.
Бягам ..
За да се скрия от диващината.
Пряка и преносна.
Облечена в национално честване.
Тичам презглава.
И се моля да се спъна в онези 894 стъпала на Шипка, за да се събудя. От този явен кошмар.
Не е сън.
Днешното е.
Освестява ме .. моментната снимка в подсъзнанието ми на Папазовата къща. . .
В Казанлък.
„Тя пък коя беше, ма?“, пита ме лелка, с която борим тези 894 стъпала.
Онази, същата, която сега прилича на коптор. Къщата. Не, лелката. Безпощадна витрина на културата на новите ни времена и евро,нам ценности. И безценности. Безчетни безчестия.
Кога от хора станахме примати?
Които за пари, всичко дават.
Къщата, в която високите хора от тъмната ни епоха са сътворили един от проектите за мирен договор на днешна Санстефанска България.
Опикана, освинена от безпардонноста на пошлостта и безвремието, в което съществуваме.
Реституирана, продадена. Оставена.
Чакаща други времена. И друг народ, навярно , днес е билборд за евтини жени, евтини хора, евтин народ.
И де да беше само тя.
Държавата ни, доколкото е останала, е осеяна с такива примери. Градецът ни .. също.
Множеството, слизащо от върха с байраци и бодри викове ме повлича.
Към поредната площадна кебапчийница. Пълна с народ дюнерджийница.
Не може национален празник без кебапчийница.
Някак не е войводско, .. не е патриотично. Та нали кебапчето е един от най- здравите символи на новата ни завоювана свобода, демократично извезана с пачки, постове и благотворителни пакети. В което най- важно е то, кебапчето.
Шрапнелът на честните избори.
Иска ми се тази бодра, силна мъжка част от здрави брадати българи да са и на митингите или протестите за еврото, за лева ни, за здравето и парите за децата ни, за справедливото ни заплащане на труда и съответно справедливите ни и достойни старини, за измитането на некадърниците и продажниците от всички места в държавата ни, за земята ни, за честта и достойнството ни.
За справедливостта на всеки малък човек. Убит от полицейски ритници или от друсан джигит на пътя.
Иска ми се.
Та нали това е мерило, теглилка за национално самосъзнание и чест, за национално достойнство.
За национален суверенитет и независимост. За държава. За СВОБОДНА държава.
Които са ежедневни каузи. Ежедневни нужди. Малки. Като един самун хляб, като млякото или филията с лютеница, или като два дюнера с телешко, примерно.
А не еднократен веднъж годишен акт.
Телевизионно шоу, туристически поход, разходка на байрак и продухване на дробовете.
На опиянчване е. Патриотарско.
Защото утре ще сме все същите малки, наведени хора, нещастни в своя осъзнат или неосъзнат битовизъм, които чинно ще се превърнат в онези безропотно гледащи, ходещи роби, „завити“ в своя програмиран и скучен живот. Разнообразяван само от някоя ведра трагедийка, която обаче задължително трябва да ги заобикаля. Лично.
И вечер ще примляскват новинарски между две ракии или паница курбан, получен от село или с „ваЛчерите“, ще летят и ще сънуват.
Променената, другаТА България.
Която искат да имат.
И която никога няма да имат, докато България е само проекция и мокър сън в ритъм 2/4, „ сватба е, българска, сватба е, .. балканска“ .
Всъщност, в съседство вече заиграха.
Друг тъпан бие..
И както е тръгнало, скоро и у нас.
Упорит тъпан. Пробива мозъка.
„Сватба е, българска „..
Кой ли ще рипа тогава?
И дали ще закичим китки и носии за мегдана.
И ще има ли „ентусиасти, първи да се качат на Шипка“, примерно..
Байрактари… ще се намерят .
Дружините са проблем. Четничеството.
Какво празнуваш, смачкана Българийо?
Фалшиво.