Тревога е обзела просветничеството в страната в последните няколко дни. Не прави изключение и казанлъшкото такова.
Причината:
след като стана ясно, че поне до Великден, разбирайте средата на април, освен ако не се окаже, че пак ще ходим на 8-мите извънредни парламентарни избори, няма да имаме редовен годишен държавен бюджет.
Случващото се последните седмици потвърждава и страховете на дузина икономисти, които предупреждаваха, че пари в държавата няма за сбъдване на всички обещания и поети ангажименти и бива да свиваме здраво коланите.
Независимо, че народните представители приеха удължителен закон за бюджета, на база на който бюджетните звена в страната и общините ще могат да ползват и разходват 1/12 от миналогодишния си бюджет, до приемането на тазгодишния държавен бюджет.
Който най- вероятно ще бъде сериозно ремонтиран, след очертаващиите се кастови и недоволства и протести..
И всичко това означава само едно:
затягане на коланите и поне до март мечтите забравете.
Въпреки замразените минимални работни заплати в сферата на държавните и общински дейности и „отмразените“ в частния сектор.
След почти занулените банкови сметки на училищата в края на миналата година, в началото на тази се очакваха приходите да са в най-лошия случай от 1/12 от миналогодишния бюджет. Поне за заплати.
Оказва се обаче, че счетоводители и директори на училища бяха неприятно изненадани от приходите по сметките си, в размер на 1/24 от бюджета или половината от очакваното.
Казано иначе- пари няма. Действайте!
Пък и сме планирали да харчим пари, които нямаме.
„С тези средства няма да успеем да платим заплатите на колегите, а те нямат пари, очакват заплати“, сподели с тревога училищен директор, след като научи какви средства има в сметката на повереното му училище.
„Нямам идея как ще продължаваме, не можем и нищо да планираме,“ заяви лаконично друг училищен директор, наясно с приходите по сметката на училището му.
Подобни страхове вече бродят и в коридорите на местните власти. Повсеместно.
И те са основателни.
Замисляли ли сте се обаче каква е основната причина за целия този държавен хаос у нас? И това, че за поредна година нямаме държавен бюджет навреме, е само черешката на тортата, примерно?
Прост е отговорът:
Ние, гражданите.
С отказа си да сме наистина такива.
С това, че отдавна сме абдикирали от отговорността си пред нас самите и държавата като такава.
С неразбирането ни, че държавата- това сме ние.
И защото „майната им, всички са маскари“, не е поведение на гражданин, който иска по- добър живот, а на мекотело, което няма нужда от нищо. На паразит, който само смуче наготово.
Каквото- такова. Без претенции. Важното е да смуче.
Да, грубо е, но в същината си точно това правим, като отказваме да поемем отговорност за ставащото с държавата ни.
Като не гласуваме, а предпочитаме да печем чушки на село или лениво да си чоплим семки пред телевизора у дома.
С тъпото оправдание: от мен нищо не зависи
По дяволите, всичко зависи от нас!
Дори това дали втръснала ни се до болка политическа муцуна, която депутатства поредица от петилетки и освен по растежа на личния й тонаж, за друга нейна диря, хеле пък в полза на хората, не се сещаме.
Ако си правехме труда поне да прочетем, макар и през ред, преди да метнем в първия попаднал ни кош за боклук, брошурките с политически шербет на кандидатите за власт и да се попитаме честно:
„Този шербет може ли да стигне до мен и как ще засегне живота ми?“, пак нямаше да стигнем до тук.
И най- сетне: ако за нас ходенето на избори не бе просто от страх за службицата, щото „Биг брадър гледа“ или за „един хладилник в повече, понеже дават по стотачка на подпис“, пак нямаше да стигнем дотук.
Или ако наистина имахме куража да даваме път на смелите и визионерите, на свестните и мъдрите, а не на удобните безгласни букви или на маститите „пачкаджии“, пак нямаше да стигнем до тук.
Бъдете сигурни, че сметката все щеше да е по- различна.
Вярно е, че „човешкият капацитет за оцеляване е неизчерпаем, но този свят винаги ще има нужда от отцепници, дисиденти, авантюристи, аутсайдери и бунтовници, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове.“
Ставащото сега с парите на държавата, липсата им в нашия джоб е много пряко следствие в основата си от нашите грешни избори или от отказа ни да правим избори.
Да сме смели ида вземаме решения за нашия общ живот.
Затова сега на националния тезгях е това и всички ще ручаме жабетата.
Отговорни и безотговорни.
Спасението на давещите се е дело на самите давещи се, е добре позната житейска истина, не само философски реализъм.
И приказката за неволята е не поредната приказка за приспиване на малчугани, а важен житейски урок.
За пораснали.
И е добре най- сетне да го научим.
Не е нормално да се учиш да сричаш 36 години, нали?