„Я, я ме погледни! Свали очилата. Дай! Ама и да те боли, ще траеш. Тя болката, с болка се лекува.“.
Изпищявам. От болка.
„ Ето на, виж така си и знаех. Бучки имаш тука, затова не виждаш и си с очила. Бучки, ще ги разтриваш всяка вечер със силна ракия, ама така, силно, няма да се жалиш. И да те боли, ще натискаш. И няма да се притесняваш, ако влезе ракия в окото. То цяр. Всяка вечер ще ги разтриваш очите и ще видиш: за седмица- до десет дни, всичко ще изчезне и ще хвърлиш очилата. Те докторите не лекува невиждащите очи. Само очила дават. А то, виж. Бучки имаш и те натискат нерва ти. Оттам и не виждаш. Станало то от простуда и то нелекувана простуда. Оттам са тези бучки. На, пипни!“
Така ме нарича пъргавата, но прегърбена дребна бабичка, която извади такава сила на ръцете, натискайки костта над очите ми, че звезди по пладне „извика“ в слабите ми очи.
Докато преглъщам болката, онова мъгливо петно пред погледа ми, заради което са и трите диоптъра очила, се размива. Няма го.
Радостта ми от „свежия чист поглед към света“, трае няколко минути. После пак мъгла. Повтаряме. Отново болка, после нов свят.
След третия сеанс ентусиазмът ми спада на нула, защото никой не обича болката.
И си нося очилата. Неспазила съвета на баба Радка. Георгиев Петкова. Родом от павелбанското село Асен, но от десетилетия „ашладисана“ в Павел баня .
Месеци наред минавах край превита на две и свита в дебело старо палто през зимата дребна бабичка, без да обръщам внимание на препълнената й количка с различни домашни джунджурии. И неизменният Молитвеник над тях. И книга на Петър Дънов.
Отвъд картонената табела: Лечител.
И няколкото малки бурканчета на импровизирана сергия. Два камъка и дъска над тях.
Този път количката с цялото си „оборудване“ ме спря отдалеч.
Превита на две, бабичката търпеливо и с много любов, с голям камък в ръка, трошеше на бордюра пред лъскав ресторант … сухи препечени филии хляб. На много ситно. Край нея се въртяха дузина гълъби, в очакване на пищна софра.
Когато се срещнаха погледите ни, край нея беше цяло ято. Уловила сащисания ми поглед, ме срещна с думите: „Да се нахранят пиленцата, баби. И без това хората са ги хвърлили тез коматчета. А и те, пиленцата чедо, душа носят“.
Така се запознавам с една от дългогодишните запазени емблеми на Павелбанското Стъргало. Главната улица, досами голям хотел.
Лечителката баба Радка.
Жената, която продава бурканчета с целебен мехлем за шипове, артрит, ишиас и ревматизъм. По нейни думи.
Казва, че тази й дарба идва още от баба й. После преминава през майка й и накрая двете жени нарекли и нея, да цери. Било през 1977 година. Оттогава до днес баба Радка забърква в тайнство и с билки специални мехлеми, които задавали резултат. Макар в началото курортистите, дошли да търсят медицински лекове сред минералните води на Павел баня, да подминавали импровизираното й дюкянче- метална количка на двее колела, пълна с билки, домашни тинктури, натурии и филийки хляб. Молитвеник и книгата на Дънов са винаги също там някъде.
Баба Радка е вярваща в силата на Бог баба. Не само защото нейното поколение ги учили и да постят още от първо отделение и свещеник от Горно Сахране идвал всяка седмица да ги пречистяваие, но в училището, ги учили ида четат и наизустяват молитви. Имали „Вероучение“, важно нещо и за сега, казва баба Радка.
Затова тя и синът й не сядат на софра без молитва. И да повикат „онзи отгоре“ на софрата си. Да я споделят с НЕГО.
„Всички сме грешни, но ако веднъж поне на ден се смирим, по малка торба с грехове ще носим нататък“, ми нарежда старицата.
Всъщност…“старицата“, макар на 3 август тази година да навърши 89 години, чете и пише без очила. Родена е през 1935 година.
Заковава недоверието ми с демонстрацията .
И за пореден път ме нарича да правя масажите с ракия, за“ да хвърля до десет дни очилата“.
Давам ми за пример 8 годишен малчуган, чиято майка не вярвала в този лек, но после сама се върнала да благодари на баба Радка. Същото било и с мехлемите й за болка и шипове.
Дори наскоро „две жени от Сандански, едната учителка“ дошли пак да й благодарят. „Пет лева ми дадоха, да се почерпя, задето лекът ми подействал“ ,казва с доловима нотка на гордост баба Радка.
Преди години с рецептата си стопила неверието и на морски капитан от Варна, който лекувала заедно с жена му в дома си. Бил пострадал много сериозно. После пак се върнал човекът с оферта да я срещне с доктори от Виена, да им разкаже, отиде там, но лечителката от Павел баня отказала.
Страхувала се, че просто ще й се вземе цяра и ще я изоставят.
Със същия мотив отказала и друга, нашенска оферта. На млад доктор от Правителствена болница. И той бил на лечение в Павел баня. Минал, купил от нейните мазила, после се върнал. Предложил й работа в голямата болница. „И легло, каза бабо Радке, ще имаш, и заплата“, но лечителката не приела.
Със същите опасения.
Казва, че на улицата , сред хората, при гълъбите и вечер в нейната си къща, била добре.
„Готвя си. Я картофки, я нещо с мръвка“.
Пък и нямала вече за кого и какво да се блъска. Искала само да помага на хората, да им казва и разказват и те, да се предават някои рецепти. И мен нарича за този очен цяр.
Те, младите, сега не вярват много на такива бабини работи, но казвам ти, прави го. Сама ще се убедиш. Тогава най- добре хваща дикиш, заръчва ми баба Радка.
Пиленцата край нея подхващат втора филия. Те са и“виновниците“, за накъсания ни разговор. Баба Радка ги гълчи. Най- нахалните.
Покрай грижата за тях, лечителката доверява своя болка. Голяма. Не била физическа. А от душата. Искала да има пълна къща с внуци, снаха, ама синът така си останал. Сам.
„Закатинарен“, чедо, къде ли не бях, ама на. Така направено, не се маха“, потъва с малко думи в дълбокия тъжен свят бабата, чийто бурканчета пазят целебните мехлеми.
На младини била шивачка, кроячка, бродировачка. Така откарала цели 40 години. Част от тях работила „манифактурно“, в къщи, което пък сега й пречело на пенсията. Плащала данъци, ама с осигуровките нещо не било наред. Затова и новото преизчисление на пенсиите, я ощетило.
„Голяма блъскотия беше“, е краткия рефрен за професионалния живот на баба Радка.
Питам я за мечтите. Искали да види някой, да отиде някъде, да й се случи нещо.
Усмихва я споменът по нейната младост. Била хубава. И тя, и младостта й. Дори ходила за цели 8 дни от кооперацията на екскурзия в Съветския съюз. Много музеи видяла, много красота.
Би се върнала пак там. Ако може. Ама сега нали светът подивял, надали, отрезвява в мечтите си баба Радка.
И се чуди какво толкова имат да делят хората по света, че все войни и все смърт искат да сеят?
„Що не се разберат, а? Да кажат, кой каквото иска, ако трябва да се плати, пари сега има, да седнат на една маса и да се разберат. Ама така да гинат невинни душици, много ми е жал, баби, да знаеш. Много. Затова и черната кърпа не вдигам от главата си. То моите всички вече ги няма, ама и за тези, дето не са мои, ама са човеци и тях жаля. Лошото дойде, щото хората отстъпихме от Бог. Народът ни отстъпи от Бог и не знам как ще се върнем пак при него“.
Нарежда пъргавата баба от павелбанското Стъргало.
Подавам парче кекс. И сандвич.
Баба Радка го поема, оглежда го, поглежда ме в очите и прибира „армагана“ в количката си.
„Утре ще го ям, баби. За днес приключих. У, че и много. Ще има и за мен, и за пиленцата“.
Тръгвам си. В моята си посока. За да не види болните ми очи, които преливат.
Баба Радка остава там. Под цъфналата пищно малинова магнолия. На павелбанското Стъргало. Срещу скъпия ресторант.
Искаше ми се да е филм.
За да приема по- лесно .. съществуването й.
За щастие не е, филм.
Истинско е.