„Съграждането на модерна България“ е най- новата, трета книга на преподавателя от Великотърновския университет професор д.и.н. Милко Палангурски.
Казанлък, в лицето на ЛХМ „Чудомир“и НПМ „Шипка-Бузлуджа“ бяха сред първите градове, домакинствали на новото издание.
„Съграждането на модерна България“ е книга за възкресението на държавността и изграждането на демократичната система на модерна България. Възстановяването на държавността е събитие, което практически връща българите на европейската политическа карта и предопределя новата политическа карта на европейския югоизток.
В книгата се представят два основни процеса: възкресението на държавността и изграждането на демократичната система на модерна България. Възстановяването на държавността е събитие, което практически връща българите на европейската политическа карта и предопределя новата политическа карта на Европейския югоизток, събитие, което не може да не се следи под лупа от дипломати, вестникари и политици.
Милко Палангурски е професор, доктор на историческите науки.
Роден е на 25 ноември 1961 г., в село Врабево, Ловеч
Той е дългогодишен преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, води лекционни курсове и в други висши учебни заведения у нас и в чужбина. Научноизследователските му интереси обхващат: политическа история на България; дипломатически връзки на България с Русия; стопанска история и конституционно устройство на България. Автор е на повече от 20 монографии, учебници и учебни помагала.
Защо сега проф. Палангурски решихте да разкажете на масово апатичните българи за първите .. строители на днешна България, в една изключително интересна книга?
Това не е за първи път. Това е трета моя книга, в която засягам този въпрос, но реших, защото става дума за кръгла годишнина- 145 години Търновска Конституция. Не случайно съм започнал и с уточнението, че не правя историографски битки и проблеми, а че просто искам да разкажа цялата тази сага около формирането на българската държавност и нейните първи стъпки. А защо сега? Защото няма какво да си кривим душата- ние продължаваме да не познаваме самите себе си. И не познавайки себе си, нямаме твърди опори за онова, което може и кое не може и така ставаме лесно манипулируеми и като народ, и като общество.
Тоест не толкова за утешение, а за самочувствие?
По-скоро не толкова за самочувствие, колкото за знание. Защото когато човек знае, той не може да бъде манипулиран. И не може да взема толкова грешни решения, /защото човек винаги взема греши решения/, просто това е неговата същност. Но когато е наясно как трябва да се държи в дадена ситуация- политическа, културна, обществена, той има по- голям шанс да избяга от различни грешки и да не ги прави. И като личност, и като общество.
Защо всичко това, за което пишете и е фундаментално като база за гражданска култура наша, се учи твърде пестеливо в училище?
Аз съм автор на няколко учебника, знам каква е трудността в случая. На това поколение ученици 13 вековна история, вкарана в 48 урока – не може просто. Това е истината! Защото, ако нещо примерно съкратим, за да напишем повече за Левски, веднага ще ни зададат въпроса-А къде е Ботев? Защо примерно не са еднакви броя знаци за Левски, с тези за Ботев? Или ако на преден план изведем еди-какви си процеси, веднага следва въпросът: А защо другите ги няма? Това е проблемът и той е следният: нашата нация не знае какво иска. Тоест- не знае какво иска да притежава като знания. А знанието, особено дилетантското в училище, е работа на държавните органи. Тоест те трябва да определят визите. Защото, когато говоря за учебник по гражданско образование от 19 век, и такъв е имало и то много добър, държавата го е включвала в учебните програми на българските гимназии тогава.
.. но това не се знае сега. Дори от учителите, които го преподават този предмет, не знаят за този учебник.
Да, не се знае. А то е публичен акт. И по този учебник фундаментално сега учат в университет обществените науки. Макар, че скоро този учебник бе издаден отново като фототипно издание, но този факт няма да мине по централните медии. И между другото като прочетете какво пише в този учебник, то е общо-взето това, което сега говорят политолози, социолози, преподаватели по публично говорене. Модерните неща и сега са същите: разделение на властите, участие в избирателни процедури, все неща, които един активен човек по един или друг начин ги знае, разбира и участва в тях. Проблемът ни в училище е, че ние не правим граждани там. И политиците ни нямат нужда от граждани, в истинския смисъл на думата. А не живеещи в града, както често се шегувам. Политиците ни нямат желание за това и не им се занимава с това като ресурс. Много по- лесно е да успееш, с технологиите на властта, да накараш една група хора с 5-7-10% да те направят политически значим, и с технологични решения да стъпиш на по-високо политическо ниво.
… тоест с пропаганда?
Да, затова казвам технология, защото пропагандата е технология. Много често на студентите все им говоря за най- големия английски политик на 20-ти век- Чърчил, който в един период, между двете световни войни е никой. Само че в един период неговите избиратели, граждански активни, го пращат в парламента на Англия и дълго време вестниците там казват за него, че това е посмешище. Но когато Англия бе изправена до стената, това посмешище беше готово да я поеме. Посмешище, в кавички. Но давам този пример, за да разбере обществото, че от трябва да има и резервни варианти. И ги посочва само. То само ги изработва. А това нещо започва да отсъства по българските земи и много трудно ще бъде възстановено.
В кой момент българинът отключва тази политическа травма? В кой момент от създаването на съвременна българска държава отключва тази травма да не го вълнува политиката, това за българинът да е „мръсна работа“?
Може би след Девети септември 1944 година. След тежките кризи и вътрешнополитически репресии, много хора минаха в културна и идейна емиграция. И после не се и върнаха в обществото. А когато нямаш хора живели, работили, създавали около себе си мрежи на влияние, много трудно се правят отново. Много трудно. Българският елит, примерно този, който е на Девети септември, е третото поколение на тези, които са около Левски. И на нотабилите. Та в Учредителното събрание за Търновската Конституция има 70 човека от тези, които са били около Левски. Това са били хора от неговата мрежа, от неговата организация. Те го познават лично. Или поне познават устава му, знаят кой е той ги е ръководил.
По тази аналогия професоре, такива хора ли трябва да намерим сега? Поколенчески наследници на съратниците на Левски, за да завъртим отново колелото?
Не. То ги няма тези хора. Прекъсването на интелигенцията в България, не само тук, е нещо много страшно. Много трудно се възстановява. Много трудно се почва на гола поляна. Дори в личен план. А какво остава в обществен. Както се шегувам, най- лесно се прави английска ливада. Сееш, косиш, подравняваш, поливаш. Но .. трябват 500 години. Между другото, пак ще мина към оптимизма:
Ако си спомняте, 1989 година, в българския парламент, там на първите банки бяха седнали старите земеделци, социалдемократи оцелели след 1944 година. Каква разлика от между хора, които знаят що е парламентаризъм и що е сега. Лошото е, че не взехме модела, не говоря за техните идеи. А за модела, по който можехме да развиване нашия парламентаризъм. А имахме този потенциал. В същото време наблюдавах тогава и Руската Дума, която се създаде долу -горе по същото време. Там никой нямаше понятие какво е това парламентарна група, що е това „парламент“, какво прави един парламент? Което означава, че ние все пак имаме традицията, която лесно може да се оформи, но ако самото общество желае. А младите понякога искат да бъдат индиферентни и не участват, защото си мислят, че по този начин остават чисти. Не, всъщност не остават чисти. Защото онези, срещу които протестират, по този начин именно си движат нещата.
Пропуснахме ли шанса си професор Палангурски, за второ оживяване на модерната българска държава през 1989-1990 година?
Не. Ако се сравним с една Македония, примерно, една Сърбия беше велика сила допреди 30 години. Това беше 7-мата велика сила, реално погледнато, с такъв статут. Вярно, нямаше ядрени оръжия, но беше държава, с която всички се съобразяваха. Сега Сърбия е на опашката за Европа. Тя е и на опашката в структурите за сигурност. Братята македонци- от гражданите на същата огромна Югославия, както виждате са готови на самоубийство, в политически план. Така, че хайде да не бъдем чак толкова черногледи, има какво да направим.
Познавате прекрасно, издирвали сте и документи тази посока, биографиите на всички български учредители на Търновската конституция. Следите и биографиите на всички следващи участници в българските парламенти. На изминалите само преди месеци избори имаше над 5 хиляди кандидати за народни представители.
.. това е хубаво.
Хубаво ли е това?
Да..
….изкушавате ли се да сравнявате качеството-на тогавашните нотабили и на сегашните мераклии за власт и сегашните властници?
Не.
Тогава защо се докарахме днес дотук- да избираме и да овластяваме случайни, често жалки, неподготвени, посредствени, нехаризматични хора?
Ще ви го кажа в едно изречение: българските политици са си точно копие на българската нация. Българското общество има всякакви такива прослойки, каквито има и сред политиците.
Това въобще не звучи оптимистично…
Напротив. Това е начинът, по който рано или късно, бихме решили да променим и себе си. Осъзнавайки това. Не може чалга дискотеката да е препълнена и да бъде едва ли не културна алтернатива, и да очаквате да няма чалга политици.
Вие наистина сте голям оптимист, след като преди малко давахте примера с педагожките и Киро Брейка. Как след това може да се появи другото, поколение, което да осъзнава всичко това?
Оптимизмът е, че и сред педагожките има такива, които изпадаха от ужас, при алтернативата Киро Брейка да стане политик: ). Такова ни е обществото- разнообразно. Не можем да избягаме от това. Това сме ние. Така ни е родила природата, израснали сме на Балканите, с хитринки правим куп неща. Между другото, когато описва нашите учредители, един руски професор тогава, който ги и познава персонално в голямата им част, първият всъщност, който прави изследване за Конституцията още през 1905 година, казва за тях:
„Въобще не ги подценявайте. Тези прекараха Българи измежду бурните води на Босфора и Фенер и до независима държава. Те не могат да бъдат марионетки. Ама са левантийски / източни/ хитреци“.
- Нотабили- Нотабилите (фр. от лат. notable — значителен, забележим) са богати и знатни граждани, представители на съсловията за управление на Кралство Франция. Нотабилите формират общ орган, като консултативен съвет към краля по важни въпроси касаещи управлението на държавата. Названието на Събранието на нотабилите през различните времена носи и различни имена.
Първото значимо свикване на събранието на нотабилите е в Руан през 1596 г.
В България нотабили наричат депутати от Учредителното събрание на България, приели Търновската Конституция. Основно богатите завършили на Запад, в престижни университети, знатни български граждани, определящи общественото мнение в свободна България.