„Да бъда погребан в гроба на моята жена Йордана, редом с гроба на втория ми син Любомир.
В деня преди погребението ми желая, тялото ми с ковчега, да бъде изложено в дневния детски дом на ул.“Мирска“ 54, издигнат със средствата на покойната ми съпруга Йордана.
Желая тялото ми в ковчега да бъде покрито с червено знаме, което ще бъде моят погребален саван.
При погребението ми никакви речи, от никого не желая.“
Това записва като свои последни желания един от най- имените казанлъчани и достоен българин, оставили своя личен и обществен принос за българската и местна история. Политическа, научна, културно-просветна, краеведска.
Една от емблемите на Казанлък, кмет на Казанлък, общински съветник 37 години и четири мандата народен представител от Казанлък.
Един от символите на българското работническо социалдемократическо движение.
Константин Тенев Бозвелиев. Родственик на Неофит Хилендарски Бозвели. Син на тютюнджията и казанлъшки еснаф Теньо Бозвели.
Последният дом на този интересен човек и неговата съпруга Йордана, тъне в забрава и немара в казанлъшкото гробище.
Неизвестен, несъществуващ за институциите и политическите партии, с различни „соц“ или „ически“ наставки.
Невидим за всякакъв калибър кресливи политици, общественици и “будни“ граждани.
Жертва на забрава, чиновническа немарливост и безхаберие.
Когато преди 6 години за първи път до гроба на Бозвелиев ни отведе Стефан Сарънеделчев, един от краеведите на Казанлък и останал сред малцината граждани, на които им пука за местната история и памет, достолепният бивш окръжен съдия носеше със себе си .. коса.
За да почисти бурените и огромните треви, високи над човешки ръст, покрили гроба на централна казанлъшка алея. Безсрамно забравен от потомци и политически наследници.
Гробът, който той със свои приятели и състуденти от Юридическия факултет на Софийския университет, в средата на 60-те години на миналия век, по поръчка на своя баща, пренасят тленните останки на семейство Бозвелиеви на определеното ново място за гробищен парк. Социалистическата власт планира мащабен проект- изграждане на Надлез, в посока военната фабрика и в жертва пада старото казанлъшко гробище.
Никой от последователите по онова време на Бозвелиев или днешните представители на лявата и социалдемократическата идея не са се постарали в това начинание, нито пък да направят нещо после.
Кой как е ръководил процеса по преместването на гробните места и къде и как са вписвани те, не е ясно. Но е факт, че и до този момент, гробът на Константин и Йордана Бозвелиеви е … несъществуващ за местните регистри и националната база данни.
Така години наред се счита, че Бозвелиев е погребан в столицата. И никой не отваря, нито прочита неговото завещание, пазено в местния музей. Или неговата изповед, с житейските му принципи.
Така до наши дни.
Провокирани от друга местна, настояща и бъдеща история, тръгнахме с колежката Антония Драганова по дирите на последния дом на Бозвелиеви.
След като научихме за намерението и амбицията на местната власт на Казанлък да изгради Музей на предучилищното възпитание в родната къща на Йордана Бозвелиева. На семейство Бозвелиеви, на улица „Мирска“ 54.
Къща, построена с парите на Йордана и по нейна воля и на съпруга й, дарена през 1935-та година за детски дом.
Заради отправните точки на паметта.
Душен, априлски ранен следобед. От тези, които носят в себе си доловимо и осезаема на квантово ниво, тъга.
Тръгваме да търсим гроба на Бозвелиеви в казанлъшкото гробище.
За да спестим време в безразборно лутане из градското гробище, решаваме да помогнем на моята памет за място с помощ от служителите на Гробищния парк в Казанлък.
Да ни помогнат с алея, парцел, ред.
Все пак гробището, макар и от средата на 60-те, е последен дом за поне три поколения казанлъчани и по неофициални данни в него вече са тленните останки на поне 50 хиляди казанлъчани.
Питаме.
Любезно ни изслушват и на свой ред питат там, където трябва. Отсреща служителката пита няколко пъти дали сме сигурни за името, дали т, не д. и други такива уточняващи подробности.
Отговаряме. Казваме и дата на смъртта.
Търсят.
Няма.
Пак питаме.
Пак търсят.
В градския регистър няма такъв гроб.
Проверка в национална база данни. И там нищо.
Питат ни дали сме сигурни, че това, което търсим, е тук.
Сигурни сме. Показвам и снимка от находката преди 6 години.
И друга, от предизборно посещение на социалдемократи някога.
За нуждите на партийния бюлетин. Не за памет и почит.
/Кой знае, може пък и да дойдат скоро, нали наближава първи май?/
Ставаме по-убедителни.
Поръчват ни да тръгнем да търсим и ако видим гробарите, да питаме тях.
Те познавали цялото гробище. Дори и гробовете, които не се виждат. Поръчват, ако намерим това, което търсим, да кажем на връщане. За да знаят.
Обещаваме.
Започва лутането по спомени.
През април, гробището не е най- ясното място.
Лутаме се в района, около 8-ма алея. И на 9-та и на по-горните. Лута се и своеобразният доброволец, тръгнал с нас. От любопитство.
След около 30 минути ни провървява.
Срещаме се с гробарите.
Току-що проводили поредният към вечността.
Показваме снимката от преди 6 години на гроба, който търсим.
Цъкат с глави.
Но услужливо тръгват с нас, пръснати в диагонал и хоризонт.
Армия от 8 човека, от които 4-рима гробари, търсим един гроб. На Бозвелиеви.
В гробището на Казанлък. Убедена, че е там.
Докато останалите, все още не вярват.
Нали го няма в база „данни“.?
Отстрани картината си я бива.
Мургави здрави гробари, с колелета, въжета, лопати, копачи, един взиращ се и две нахъсани жени, обикалят като призраци из гробището.
Мила, родна и досущ за филм картинка.
Лутането продължава още 20-тина минути. Докато един огромен бръшлянов храст-дърво не спира интуицията ми.
И паметта ми за място.
Огромно бръшляново жилаво дърво. С плъзнали корени из съседните гробове. Превзело всичко наоколо. Безпощадно към камък, цветя, дори хора.
Към памет. И време.
Започвам трескаво да късам с ръце жилавия бръшлян. Гробарят помага.
Късаме, за да открием дири за последния дом на човек, който като кмет в началото на 20-ти век съгражда първия водопровод в Казанлък, общественик с огромен принос за краезнанието и местната библиотека, където „пазят пръснато много от нещата му“, на първия жалбописец в казанлъшката община, на човека, завещал библиотеката си на града и дома си за детски дом, на основателя на първия социалистически кръжок в Казанлък. Един от основателите на потребителната кооперация „Братство“ в Казанлък, станала еталон за много други такива организации в големите български градове.
Приживе Бозвелиев е 3 години кмет на Казанлък, 14 години народен представител, активен сътрудник на редица издания от края на19-ти и първите четири десетилетия на 20-ти век. Автор на книгите „Какво искаме ние социалистите“, „Обяснение на програмата на Българската работническа социалдемократическа партия – обединена“ (1919 г.), „Програма на работническата социалдемократическа партия за общинските и окръжните съвети. Обяснена и мотивирана“ ( на „Спомени, том І. До Освободителната война включително. 1868 -1878“
Търсим .. дири за паметта на един изключително активен общественик и гражданин, казанлъчанин, светъл умен от „онази България“.
Изпод жилавите клони се показва запазен портрет.
Няма дири от букви. Времето , забравата и плесента са изяли всичко.
Същото е и с изящния гранитен венец, както и с разтворената книга- част от гробния монумент.
С изяществото си и финната изработка, паметникът на Бозвелиев и съпругата му прилича именно на монумент. Висок, забележим отдалеч, когато не е покрит с бръшляна на забравата.
Долната част на паметника, пазеща паметта на всеотдайната съпруга Йордана също не е пощадена от бръшляна на времето.
Счупена вратичка, изтръгнати панти, но запазен портрет.
И треви, треви, храсти.
Гробарите са активни, безпощадно скубят, с ясното съзнание за мисия и памет за важен човек.
Забравен от свои и чужди. От политически съратници и политически наследници. От градската и национална памет.
Повалената планина с бръшлян е щедра към нас. Открива ни и друга „находка“.
Казанлъшкото гробище е пълно с „находки“ на забравата и нашата безпаметност.
Неуважението ни към Времето.
До гроба на Бозвелиев потънал в бръшлян и саморасли орехови дървета и други големи храсти, в изящен черен мрамор е последният дом на друга казанлъшка забравена легенда.
Народният артист Порфирий Велков- един от основателите на Народния театър в София.
Отишъл си от живота едва на 32 години. Но намерил покой в родния си град.
И тук скубем.
И крещим вътрешно.
Кога стигнахме чак дотук?
Гробарят чинно изброява за статистиката. Цели два пъти.
За да се запише в базата „данни“. Тукашната, най- вече. И националната.
И да се знае, когато нас ни няма.
8 алея, втори ред, 15 и 16-то гробни места.
Докладваме. Там, където обещахме.
Записват си. На малко хвърчащо листче.
Обещават да влезе там, „където трябва“.
За да се знаят къде са последните домове на Константин и Йордана Бозвелиеви. На Порфирий Велков.
Ентусиазиран скорошен общински началник, обещава. Ако ги запишат „там, където трябва“ даже можело два пъти годишно да се ..косят.
На изпроводяк от гробището, от алеята на най- видните, ни пресреща забравената малка, неподдържана и неравнена гробна могила, без цветя, на Стефан Дамянов- покойният кмет, два мандата на Казанлък. Виден стопански ръководител от онези времена, човек с много принос за града и българската индустрия. Цветният му кметски портрет също е по общинските коридори.
Като този на Константин Бозвелиев.
Вътрешно се надявам бръшлянът тук да не расте бързо.
Послепис:
Евгени Чалъков, иконописец, реставратор, художник дълго се взира в изящния надгробен паметник. Не бил виждал толкова красив паметник, с толкова детайлно изработени орнаменти. Поставя и диагнозата.
Какво, как, с кого може това да се възстанови. Да се изпишат наново буквите, да се възстанови надписа на книгата, почупените орнаменти, да се почисти потъналия в плесен гранит.
За да има памет след нас.
За да може следващите, когато ни няма, да не обикалят по гробището и скубят бръшлянови гори.
В тях ни е надеждата.
В Следващите.
Ние се провалихме.
И можем, Сегашните, да си спестим речите.
Окъснели сме. Фатално окъснели .
„За правило на живота си съм поставил да бъда полезен, доколкото мога. Не за себе си и близките си, а за обществото, в което живея. Полезен за моята родина. Не претендирам да съм изпълнил напълно този мой дълг, колкото и горещо да съм желал това.
За себе си мога да кажа думите на древния писател Теренций:
„Човек съм и никоя човешка слабост не ми е чужда.“
„При погребението ми никакви речи от никого не желая“.
Константин Тенев Бозвелиев –„Моята изповед“
10 ноември 1862 г. -11. януари 1951 година