Изтърколи се.
Чак не е за вярване как се изтърколи цяла една година.
Без Христо. Журналистът Христо Христов.
Име от цяла плеяда български печатни издания.
Явно времето и за тези ТАМ ГОРЕ лети бързо.
Дали заради разноликите новини или защото в този занаят си все на педал, но сякаш беше вчера.
Когато за пореден път правеше своите веселяшки и папарашки, но с много журналистика, мисъл и текст в тях .. снимки.
С онова намигане, с което правеше и текстовете си: сериозни и не съвсем. Злободневни и творчески.
И винаги безупречен. Беше аристократ. Джентълмен. Такъв си беше ив писането.
В професията.
Макар да му бяхме лепнали от онези, запомнящи се и вечни прякори-
Болшевикът.
Отиваше му. Заради честта, с която бранеше професионалните стандарти.
Колегите.
Мереше живота.
Журналистът Христо Христов.
Кореспондент за област Стара Загора. Един от медийните приятели на Казанлък.
Учителят на поне две поколения след него.
Беше от старата генерация журналисти, които не се скъпяха за занаята си и винаги даваше честни, открити уроци на тези след тях.
Знаеше как да каже без да обиди, че бъркаш, че това не се прави така, или че трябва да щадим като хора дори онези, които иначе „трепем с вестник.“ Пощада, в чисто човешки план.
Беше от онази стара генерация журналисти.
От Школата на качествената журналистика.
От Школата на консервативната журналистика.
Тази, за която най- важни са хората и техните тревоги, надежди, мечти. Животът.
Беше неуморим.
Беше работохолик.
И не пусна перото до последния си ден.
И въпреки лошата прогноза и развой на заболяването, до последния момент той имаше надежда, че „все отнякъде ще се появи светлинка“!
Липсваш, Болшевик!
И знаем, че редиш книги и ТАМ ГОРЕ.
И неспокойният ти дух търси новините и Хората и там.
И твориш поредните „пет щипки смях, в казана на прехода“.
Дето не свършва у нас.
Почивай в мир!