Едно прекрасно кътче от България, с потенциал да събира туристи от близо и далеч, тъне в немара.

Намира се на около час път от Казанлък, в посока Карлово. Само на 67 километра от града на розите и наполовина от самото Карлово, в чийто общински район попада то.

Пътят до селото е асфалтов,  може да се каже дори приличен. Трябва обаче да внимавате да не пропуснете завоя преди жп. прелеза към град Баня, посока Пловдив, преди завоя за Карлово.

Търсите табела за село Домлян. Преди да стигнете до това китно селце- забравен архитектурен резерват, ще минете през други три- Домлян, Голям и Малък Мраченик, в които сякаш времето е спряло някъде в средата на 70-те години на миналия век.

 Село Свежен. 

Допреди 90 години познато с името Аджар.

 Основано от болярите на цар Иван Шишман, които нямали очи да се върнат обратно в  столицата Търновград, след като именно  в това селище предали сестрата на последния български цар, преди падането на България под османско владичество- Кера Тамара на турския султан Мурад.

Целта на тази тежка зестра била да го умилостивят и да спечелят време.

 По него време районът около Свежен е  границата между Османската империя и българските земи.

 Болярите потънали в унижение и скръб решили да не се връщат обратно в българската столица. Скрили се в горите наоколо и така основали селището- днешното село Свежен.

 Болярите били хора с размах и построили големи и красиви къщи.

 Техните наследници също се погрижили да стопанисват имотите им. Били работливи и уредни хора.

В периода между 17-19 век в селото процъфтява т.н Аджарска книжовна школа,  която по нищо не отстъпвала на Търновската книжовна школа. В нея се учили на калиграфия, а монасите в едноименния манастир създавали невероятни монашески дамаскини,  рилски дамаскини, четириевангелия. Това са все книги, създавани през 17 век.

В изключително будното село, което е било и център на селищна система, малко преди началото на Втората световна война,  живели  близо 5 хиляди души и имало 26 кръчми и механи.

 Сега е останала само една, и един магазин. При това нито кръчмата, нито магазинът работят до късно и всеки ден.

Днес будното някога село  съхне, сгушено  в усещането за изоставеност. Въпреки, че в центъра на селото са скупчени камара тръби за нов водопровод, а според малцината местни жители- основно старци на преклонна възраст, скоро щели и  да довършат асфалтирането на част от главната улица. 

Селската река  Свеженска е почти пресъхнала, риба в нея отдавна няма, а  котараците, останали единствени пазачи на изоставеното село, са основно „живият“ пейзаж през деня в село Свежен.

Голямата, строена с аристократичен размах сграда на селското училище, с високи тавани и голяма желязна стълба с два ръкава, е почти порутена от плъзналите по нея столетни чимшири и зеленина, покривът се руши,  и само надничащи отвисоко парчета изгнил плат от перде, свидетелстват за някогашен живот в нея.

Деца в село Свежен няма. От десетилетия.  

Ужасяваща метафора на времето, в което живеем. На безвремието, в което гинат българските бисери, забравени от държава, народ,  човеци.

Къщите на село Свежен са пълни с история. Всяка една от тях носи името на своя стопанин, разказва без думи за неговия живот, фантазия, достойнство, дела и оставени дири.

Повече от 130 къщи в селото са обявени за паметници на културата.

Но… в същото време повечето от тези къщи са изоставени, почти пред срутване. А всъщност са архитектурни паметници и паметници на културата. Биха могли дори да са музеи.

Като къщата на Чорбаджи Вълко, в която 7 дни прекарва  дяконът Васил Левски, сгоден за своята Гена от селото.

Според днешните свеженци, а и според оставените легенди,  бракът на Дякон Левски  бил фиктивен,  с цел Апостолът  да се спаси, но така или иначе Левски е сгоден в  селото и за това събитие „разказва“ само една овехтяла табела. Къщата е заключена и крещи за ремонт,  няма го и кръста, който указвал за това събитие.

А би могло и това да бъде ..музей..

Тази и много други къщи- бисери в село Свежен тънат в  немара, изоставени от държава, народ и наследници. Рушат се и плачат за грижа.

 Очевидно  на Община Карлово не й е до това, или не е по силите й, но е укорително впечатлително изоставеното архитектурно  богатство  на селото и липсата на отношение към него.

 И докато държавата и институциите „намерят очите си“,  за да  видят как едно уникално селище чезне под напора на немарливостта, уж липсата на пари и неглижирането на стойностните неща, а останалите около 50-тина възрастни жители ката ден оплакват старините си и жалят по величието на селото си, чевръсти и предприемчиви бизнесмени изкупват масово старите къщи, превръщат ги в китни осъвременени палати и ги продават за 6 цифрени суми.

И независимо от това, село Свежен си струва да бъде посетено.

Преди да поемете натам  е добре да се запасите и с вода тъй като това, което ви предстои да видите в Свежен, започва на 3 километра преди селото. А  по пътя към него няма вода.

Отбивка, 3 километра преди селото, по не лош горски път, след 3 километра навътре  в Средна гора ще ви отведе до лобното място на войводата Хаджи Димитър.

 Връх Кадрафил.  

Много са легендите за смъртта на войводата, но историческите факти казват, че смелият сливналия намира смъртта си именно на този връх.  

Семейна легенда от село Свежен,  предавана от уста на уста от няколко поколения вече гласи,  че гробът на Хаджи Димитър не е под връх Бузлуджа в Стара планина, както смята официалната история, а на връх Кадрафил в Средна гора.

Според официалните исторически данни, Хаджи Димитър и тридесетина от неговите четници водят последния си бой на 18 юли 1868 г. Войводата е убит по време на тежкото сражение и след това погребан. Тялото му обаче никога не е откривано под Бузлуджа.

Малкото известни спомени на оцелели четници говорят за съвсем различен ход на събитията. Разказите им са подкрепени и от ревниво пазено предание от средногорското село Свежен.

Според това предание,  след боя на четата на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа, той е ранен и е пренесен от  трима негови другари до връх Кадрафил, който е в околностите на село Свежен. Там в продължение на един месец е хранен, гледан, превързван, превързани са му раните от свеженски и мраченишки пастири.

 Друга  местна легенда пък разказва, че войводата дори бил обрязан, за да го спасят от ордите турци, които обикалял из селото и го търсели. Свеженци прибягнали до това, за да спасят живота на войводата.  

Истинското лобно място на Хаджи Димитър е на около 150 метра на запад от съградения гроб на билото на връх Кадрафил, според указателни табели, водещи към мястото. Там ежегодно венци оставят български военни и участници в едноименния поход, посветен на войводата.

  По-късно  същата година 1868 – тленните останки на войводата са препогребани  в двора на селската църква „Свети Петър и Павел“.

 Едва през 1880 година тялото на войводата от Сливен е предадено на неговата майка, която идва до съседното село Домлян, за да го прибере в родния му град, където и намира вечен покой душата му.  

В селската черква на хълма, където е препогребан  до сами черковната врата войводата малка скромна табела съобщава  за това.

  Табелката, е повече от скромна по мащаби, в сравнение с друга голяма надгробна плоча, посветена на  осъдените на смърт от Народния съд в България, след 1944 година.

Въздигната след решение на султана  на хълма в селото черква, макар и ремонтирана, се набива на очи с огромната си и нуждаеща се от основен ремонт камбанария, и черковно Аязмо- параклис. В който има и свещи, и кибрит, че и вода. За всеки в нужда.

Столетни дървета хвърлят сянка на почиващите завинаги в двора на църквата, и за намерилите дом в тях птици.

Някой с добро сърце дори е оставил къщички за тях по дърветата.

 50 метра под черквата, досами ъгъл на селския площад е селският хоремаг, превърнат в ретро музей, с нетърпящото възражение име- „Замъкът на безгрижието.“

И понеже става дума за безгрижие- и той не работи всеки ден.

Късметлиите, сварили Безгрижието в работно време казват, че си струвало да бъде посетено това място.

 Сред  уникалните къщи на забравеното село Свежен е Серафимовата къща, която пази духа на своите някогашни обитатели. Къщата е с 300 годишна история, съградена е от черен дъб.

Полковник Владимир Серафимов бил командир на 21 Средногорски полк по време на Руско-турската Освободителна война. Наричали го Освободителят на Средните Родопи. Роден е в Аджар- днешно Свежен през 1860 година, днес домът му е превърнат в музей. Местните хора разказват, че под къщата имало тунел, който ползвал и самият Васил Левски, за да се измъкне невидим от турските потери.

Фамилията Серафимови дава още няколко знатни мъже- герои на българската армия и авиация.

 Село Свежен е и изходен пункт да обиколите дузина тракийски светилища в Сърнена Средна гора. От централния мегдан на селото специални указателни табели ще ви покажат подходящите пътеки и маршрути.

И въобще, ако си отделите ден време и час път от Казанлък ще попаднете в един друг свят, който плаче за преоткриване.

 И няма да съжалявате, ако сте сред тези, дали шанс на очите и сърцата си да видят и съпреживеят тези  безценни бисери българска красота и история.

Споделяния:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *