Когато Берлинската стена падна, си спомням как гледах кадрите по-телевизията на ликуващите хора, които се бяха покачили на стената и ликуваха и се прегръщаха. Това беше един триумф на свободата, волята и мечтите на цял един народ, да бъде свободен, да бъде обединен, да живее без стени и подлива тел, без страх, без лъжи и манипулации.
Хората за миг повярваха, че могат да бъдат братя, да оставят настрани оръжията и да сътворят един нов, по-добър и справедлив, и най-важното -свободен свят.
А какво се случи в България на 10 Ноември 1989 година?
Преди 35 години, беше извършен един на практика ,,дворцов преврат‘‘ и хора като Андрей Луканов и Петър Младенов се опитаха да се представят като носители на новото, на промяната, дори на демокрацията.
В ход се пусна и опозицията, внимателно отглеждана и подготвяна, наблюдавана за своята бъдеща роля.
В България започна един мъчителен процес, наречен преход, който за мнозина се изразяваше в бързо обедняване, а за малцина – разграбване на държавното имущество и обогатяване. Думата „кражба“ бе скоро изместена от думата „приватизация“, а в по-ново време от „усвояването на средства“.
Хората не станаха братя, а по-скоро обеднели граждани, търсещи начин да оцелеят поединично, вятърът на прехода отвя мнозина в чужбина.
Демокрацията и свободата, така желани от българският народ, бяха вписани в редица закони и Конституцията, но не бе направено достатъчно те да бъдат защитени и истински установени в българската действителност. Не се извърши процес на лустрация и отваряне на досиетата така, както в Източна Германия и редица източноевропейски страни, което сериозно спъна и забави демократичния процес в България.
Устремът и желанието на цял един народ за демокрация и истински промени, към едно по-добро бъдеще, бе прекършен.
Уморените от стачки и протести в продължение на години граждани, предадени дори и от своите партийни водачи, се прибраха от площадите. В България се настани разделението и поляризацията между хората, което бе умело използвано от властимащите.
Защо направих този пространен увод?
Защото без размисъл за свободата и демокрацията, и промените в България, не би могло ясно и точно да бъде разбран монументът на връх Бузлуджа.
В това емблематично място, с изглед към Северна и Южна България среща си дават не само силните ветрове и птици, но и минало, настояще и бъдеще.
Бузлуджа е тест и израз на това което сме, което желаем да бъдем, и това което в действителност става.
След промените на 10 Ноември 1989 години паметникът на Бузлуджа става обект на кражби и целенасочена разруха, сякаш представящ цялата България в нейният преход, гордо застанала на планинския връх, забулена в мъгли и ветрове и устояваща на набезите на вандалите.
И така години наред:
за да започне да се говори, че дори трябва да бъде разрушен като опасна сграда и като символ на един тоталитарен режим, също като мавзолея в София, за да се отбележи успешният край на българският преход.
Противно на всички нападки, сградата устояваше и противно на много мнения, получи признание в чужбина.
Започнаха да я сочат в „топ 10“ на изоставените сгради на света и много туристи започнаха да я посещават. И всичко това без помощ от местната и национална власт, която стоеше напълно нехайна.
В това време на незаинтересованост на властта, се появи една дипломантка, завършила архитектура в Германия – Дора Иванова, която прояви искрен интерес към паметника на Бузлуджа и за първи път предприе решителни и истински действия за запазването на паметника и неговите мозайки.
Беше извършен огромен по обем работа и дори спечелени грантове от Американската Фондация ,,Гети‘,‘ която бе оценила високата културна и архитектурна стойност на монумента. Бяха привлечени международни специалисти и властта се събуди от дълбокия си сън, за да установи, че „нещо там, горе, става“.
Монументът на Бузлуджа най-накрая и след толкова терзания, получи признание от властта, че е паметник на културата. Започна провеждането на фестивала ,,Бузлуджа фест‘,‘ който привлече млади хора от близо и далеч по-опустелите планински поляни. Бузлуджа се върна към нов живот, изпълнен с музика, цвят и надежда, приходите от фестивала отиваха за възстановяването на монумента.
Поставеното начало започна да привлича погледите на местната власт, която предвкусваше ползи и проекти.
Започна създаването на затруднения на фестивала, на който му бе казано, че не би могъл да бъде провеждан до изясняване на собствеността на терените, където се провежда, нещо с което не се сблъсква БСП по-време на своите събирания, нито снимащите индийския филм на Бузлуджа в момента.
Находчивата и западно възпитана архитектка Дора Иванова бе дадена на Прокуратурата и това бе широка разпространено, сякаш вече е осъден престъпник. Обвиненията бяха тежки и достатъчно сериозни като например: че събирала средства за възстановяването на Бузлуджа, с логото на Чинията, за което нямала право.
Настъпи тишина.
И се обяви, че ще има местен референдум с въпрос ,,Подкрепяте ли Община Казанлък да получи и ползва безвъзмездно имот – частна държавна собственост ,,дом-паметник‘‘ на връх Бузлуджа за 10 години‘‘.
В този сюжет, напълно достоен за Оруел и неговата ферма на животните, започна пропагандирането на референдума и неговата значимост за утвърждаване на местната демокрация от нейните най-светли местни носители. Въпреки твърдата и непоколебима вяра в демокрацията, организаторите са се презастраховали и предвиждат в случай на недостатъчна активност сред масите, да се направи гласуване в Общинския съвет дори и референдумът да не мине 40 процента, като така са сигурни в успеха на своето начинание.
А защо трябва да се харчат десетки хиляди левове общински средства и да се ангажират толкова много хора, след като могат да вземат решение без референдум, остава без отговор.?
Остава и без отговор как Общината вече бе пуснала обществена поръчка за ,,Извършване на проектиране за обект ,,Изграждане на ново покривно покритие, прозорци, сгради и инсталации на сграда ,,Монумент Бузлуджа‘‘, без дори да има каквото и да било право върху обекта към момента и внезапно разбра, че той всъщност е паметник на културата с национално значение, който изисква разработването на Концепция, преди съгласуването на Инвестиционният проект.
И обществената поръчка е прекратена тихо и без много шум.
Не така стоят нещата с разяснителната кампания, в която с много шум се пропагандира референдумът.
В тази кампания ловко се използва желанието на хората за опазване и възстановяване на паметника за постигането на свои цели и представяне на референдума, в най-добра светлина. Обществените обсъждания се откриха в местния Исторически музей, със силно присъствие от подбрани хора.. Опитът на случаен гражданин да влезе заедно с своето куче, бе небавно осуетен и бързо ескортиран вън от светлата сграда. Важно бе всичко да протече, както бе планувано, след серия от прожекции на предварително записани интервюта, които не оставяха, кой знае какво поле и време за дискусии. Изказаха се и няколко присъстващи, които прилежно подкрепиха референдума. А срещуположни мнения изобщо не се чуха, нито им бе отредено каквото и да било място, въпреки, че Общината трябваше да създаде условия и подкрепа за всяка алтернативна позиция, съгласно Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление.
Бе обявена и датата на провеждане на референдума – 17 Ноември. На който референдум ще се приложат най-напредничавите и гарантиращи прозрачност и сигурност мерки по-време на гласуването:
без камери, без печати, с хартиени бюлетини и с комисии, с намален състав, без заявили участие външни наблюдатели.
Организаторите вероятно се надяват да задминат успеха на скорошните парламентарни избори, които бяха пример за изрядност и демокрация, макар и леко помрачени от няколкостотин нарушения и вероятно касиране.
След този водевил от изброяване на факти и събития, трябва да се върнем към темата за паметника на Бузлуджа, демокрацията, свободата и падането на Берлинската стена.
Явно в България стената не е паднала, тя е останала в Дълбоката държава, в системата, дори в нашите глави, които ни казват да мълчим пред нередностите, за да нямаме проблеми.
А новите демократи са с пари и с власт, която не желаят да изпускат и са стегнали в желязна хватка България и нейният беден и изтерзан народ.
Как трябва да постъпим в тази ситуация?
Според мен по-съвест.
Демокрацията е основана на ясното изразяване на мнения, дори и срещуположни. Демокрацията също е основана на информирания избор, на достъпа до информация, до истината:
Нещо, което става все по трудно в нашето българско ежедневие.
Защо по-време на разяснителната кампания никой не говори за това какви стандарти за качество се поставят пред дейностите, които се плануват, за да бъдат устойчиви в продължение на десетилетия, за да не се товари общинския бюджет?
Какви ще бъдат разходите за ток, вода, охрана и персонал?
Кой ще управлява паметника? Музеят или Галерията, или самостоятелна институция, което би било най-правилно.
Защо се прескачат задължителните стъпки на идеен и технически проект и се скача веднага на работен проект, който е немислим ,без реализацията на първите два?
Референдумът дава право на Общината да иска паметника на Бузлуджа само и единствено за 10 години, а след това нов референдум ли ще се прави, каква е гаранцията, че Общината ще получи Бузлуджа отново след 10 години?
Какъв е финансовият план и заделен общински ресурс за финансиране на паметника на Бузлуджа сега и след изтичане на 10 години?
Защо се бърза толкова?
Защо не се даде шанс на специалисти от цял свят да изкажат мнение и да участват?
Защо не се направи едно качествено задание на проект от най-добрите специалисти у нас и по-света, които да го реализират и съблюдават?
Защо не се каже ясно на гражданите, че паметникът на Бузлуджа е необходимо да бъде ползван повече от 10 години, за покаже някакъв резултат и доходност, а се взема само за 10, без гаранция за по-нататъшно ползване?.
И последни думи:
Вярвам, че бъдещето е пред нас със своите изпитания, радости и мечти. Нека всеки от нас да вземе своето самостоятелно решение за този референдум, да не участва или да участва като каже своето НЕ или ДА. Сега поставяме основите на утрешния ден.
Надявам се, че децата на бъдещето ще бъдат по-смели, по-честни и решителни, за да се завърши това, което трябваше да стане още през 1989 година.
Автор на текста:
Един свободен човек, гражданин на света, избрал за дом Казанлък, който имам честа да познавам
с
Събаряй!Или БКП-БСП както си наследяват историята и конгресите да си я поддържат от членски внос!Не само да крадат и лапат!